Думата „вендол“ е изключително древна, толкова древна, колкото народите на Северния свят, и означава „черна мъгла“. За нордмените тя идва през нощта и в нейното прикритие се явяват черни демони, които сеят смърт, убиват и ядат човешка плът. Демоните са космати и отвратителни на миризма и допир, свирепи и лукави, и въпреки че приказват на език, неразбираем за никой човек, съумяват да разговарят помежду си. Те идват с нощната мъгла и изчезват с дневната светлина — там, където никой човек не би посмял да ги последва.
(обратно)„Недейте възславя деня, преди да е паднала нощта, жена, преди да е родила, меч, преди да е изпитан в битка, девица, преди да е минала под венчило, лед, преди да е преминат, пиво, преди да е изпито.“
Викингска поговорка
„Злото е от древен род.“
Арабска поговорка
Ръкописът на Ибн Фадлан представлява най-ранният познат документ, описващ от името на очевидец живота и обществените нрави на викингите. Той е изключителен писмен паметник, предаващ в най-живи подробности събития, случили се преди повече от хиляда години. Ръкописът, естествено, не е оцелял в първоначалния си вид през времето. Съдбата му сама по себе си представлява отделна история, не по-малко интересна от съдържанието на текста.
През юни 921 г. халифът на Багдад изпратил своя придворен, Ахмад Ибн Фадлан, като посланик при хана на българите. Ибн Фадлан отсъствал три години и фактически не успял да изпълни мисията си поради това, че пътьом попаднал на група нордмени и с тях преживял много премеждия.
Когато най-после се върнал в Багдад, Ибн Фадлан описал преживяванията си във вид на доклад до двора. Този първоначален ръкопис отдавна е загубен и за неговото възстановяване трябва да се разчита на отделни фрагменти, запазени в по-късни източници.
Най-познат от тях е Арабският географски сборник, съставен от Якут ибн-Абдала през тринадесети век. Якут цитира буквално дузина пасажи от доклада на Фадлан, който по това време вече е с тристагодишна давност. Логично е да се предположи, че Якут е използвал копие на оригинала. Въпреки това въпросните няколко абзаца са непрестанно превеждани и препревеждани от учените в по-късни времена.
Друг откъс, открит в Русия през 1817 г., е публикуван на немски от Санктпетербургската академия през 1823 година. Този материал включва няколко текста, публикувани преди това от Дж. Л. Расмусен през 1814 година. Расмусен е използвал ръкопис, открит в Копенхаген, по-късно загубен и от съмнителен произход. По това време съществуват също шведски, френски и английски преводи, но те са пословично неточни и определено не съдържат никакъв неизвестен материал.
През 1878 година са открити два нови ръкописа в частната антична колекция на сър Джон Емерсън, британския посланик в Истанбул. Сър Джон явно е бил от онези ентусиазирани колекционери, чиято страст към притежание чувствително надвишава интереса към самата придобивка. Ръкописите са открити след смъртта му и никой не би могъл да каже къде и кога са придобити.
Съществува и друг документ — география на арабски от Ахмад Тузи, надеждно датиран 1047 година, което го прави хронологически най-близък до оригинала на Ибн Фадлан, написан вероятно около 924–926 година. Въпреки това учените смятат ръкописа на Тузи за най-ненадежден от всички източници; текстът изобилства от явни грешки и противоречия и въпреки че нашироко цитира от „някой си Ибн Факи, пътешествал из Северния свят“, експертите все още приемат този материал с колебание.
Вторият ръкопис е този на Амин Рази, датиран приблизително 1585–1595. Написан е на латински и, според автора си, е пряк превод от арабския текст на Ибн Фадлан. Манускриптът на Рази съдържа известни сведения за огузките турци, както и няколко пасажа относно битки с „чудовищата на мъглата“, неоткрити никъде другаде.
През 1934 последно е открит текст на средновековен латински в манастира Ксимос, близо до Солун — североизточна Гърция. Ръкописът от Ксимос описва по-подробно отношенията на Ибн Фадлан с халифа и неговите преживявания със съществата от Севера. Както авторът, така и датирането на документа, са несигурни.
Задачата да се обединят многобройните версии и преводи, написани на арабски, латински, немски, френски, датски, шведски и английски и съставени за повече от хилядагодишен период, е начинание от значителна величина. Само личност, притежаваща огромна ерудиция и енергичност, би могла да предприеме подобна стъпка, и през 1951 година Пер Фраус-Долус, професор емеритус по сравнителна литература от университета в Осло, Норвегия, след събирането на всички известни източници, се заел с огромната задача да преведе всичко — начинание, на което той посветил останалата част от живота си до самата си смърт през 1957 година. Части от този нов превод са публикувани в „Научни съобщения на Националния музей на Осло: 1959-1960“, но те не предизвикват особен интерес сред научните среди, вероятно поради ограничения тираж на списанието.
Преводът на Фраус-Долус е дословен; в собствения си предговор към материала професорът отбелязва, че „… е в природата на езиците красивият превод да бъде неточен. Точният превод намира собствената си красота без чужда помощ.“
Подготвяйки тази пълна и анотирана версия на труда на професор Фраус-Долус, аз съм си позволил много малко изменения. Пропуснал съм някои повтарящи се пасажи; те са отбелязани в текста. Променил съм структурата на параграфиране, като поставих всяка пряка реч на нов ред, съгласно съвременните правила. Пропуснати са диакритичните знаци на арабските имена. Последно, в отделни изрази е променен оригиналният синтаксис, като обикновено са разместени подчинените изречения с цел значението на израза да се схваща по-лесно.
Ибн Фадлановият портрет на викингите значително се отличава от традиционната европейска представа за този народ. Първите европейски автори, писали за тях, са духовници — единствените грамотни наблюдатели по това време и, естествено, езичните скандинавци са ги изпълвали с особен ужас. Абзацът по-долу, типичен с преувеличенията си, е цитат от ирландски автор от дванадесети век, отбелязан от Д. М. Уилсън.
Накратко, въпреки че на всяка шия имаше по сто глави от закалена стомана, и във всяка глава по сто остри, готови, хладни, неръждясващи, дръзки езика, и на всеки език по сто празнословещи, кресливи, несекващи гласа, и те не биха запомнили, разказали, изброили или изрекли това, което преживя ирландското племе в неговата цялост, били те мъже или жени, миряни или божи служители, млади или стари, благородни или простолюдни, за премеждията и раните, и за потисничеството във всеки клан, причинени от тези дръзки, гневливи, езични люде.
Съвременните учени съзнават, че подобни смразяващи кръвта разкази за викингски нападения са чувствително преувеличени. Въпреки това европейските автори имат склонността да определят скандинавците като кръвожадни варвари, оставащи извън и без принос в основното развитие на западната култура и идеи. Често това се прави по силата на определена логика. Например Дейвид Толбът Райс пише:
В периода между осми и единадесети век ролята на викингите е вероятно по-значителна от ролята на която и да е друга етническа група в Западна Европа… Тогава викингите са велики пътешественици, извършващи забележителни плавания по море, градовете им са големи търговски центрове, изкуството им е незаимствано, с творчески импулс и въздействащо, притежавали са изискана литература и развита култура. Било ли е това собствена цивилизация? Налага се, мисля, да приемем, че не е така… Искрата на хуманизма — същественият белег на всяка цивилизация, просто липсва.
Подобно отношение се усеща и в мнението на лорд Кларк:
Ако отправна точка са исландските саги, които са между най-великите световни творения, не можем да отречем, че народите на Севера са притежавали култура. Но била ли е тя цивилизация?… Цивилизацията означава нещо повече от енергия, воля и творчески сили, нещо, което викингите са нямали, но то е започвало да се появява отново в Западна Европа. Как би могло да се определи то? Накратко като усещане за постоянство. Пътешественици и завоеватели, викингите били в постоянно състояние на напрежение. Не са чувствали нужда да кроят планове за период, по-далеч от следващия март, от поредното пътешествие, от поредната битка. Поради тази причина не им е хрумнало да строят каменни къщи или да пишат книги.