По даден от шейха знак бедуините отвориха кръга около нас и цялата колона потегли обратно.

Както забелязах едва сега, тези хора бяха ходили на лов. Един бедуин носеше на ръката си сокол, на чиято глава беше нахлузена обичайната кожена качулка, а зад седлата на други двама видях завързан по един убит щраус.

В бесен галоп, в който се включи и моят водач, бедуините се понесоха към своя лагер. Аз и Крюгер Бей ги следвахме бавно. Халеф също остана до мен, макар нищо да не разбра от последвалия разговор.

— Тъй! — каза полковникът. — Сега сме сами и можем да си поговорим, без да бива някой ни смущава. Значи вий пак тук! К’во търсите в таз’ опасна местност?

— Каквото търся навсякъде. Нали знаете, че пътувам, за да опозная различни страни и хора.

— Добре го ревна, стари убиецо на лъвове! Значи сте все същ! Аз пък има изпълнява съвсем тежко задача. Можете си представи, к’во длъжен съм да трябва погрижи?

— О, струва ми се, че сте натоварен да изпълните тук някаква политическа мисия!

— Политическа?… Вий да не мръднахте?

— Защо? Че нали с това се занимават дипломатите?

— Дипломат? А-а, т’ва съвсем друг нещо!

— Аха, тъй значи! Правите разлика между дипломат и онзи, който се занимава с политика, така ли?

— Най-естествено!

— Мога ли да Ви помоля да ми разясните разликата?

— Таз разлика много прост. Кой съумял успешно подхване политика, него викам аз дипломат. А кой я обърква, той остава си политик.

— Много остроумно! Най-искрено си признавам, че никога не бих стигнал до такова тънко разграничаване.

— Да, тук го има то! — рече доблестният полковник и посочи с пръст към челото си.

— Имахте ли успех в изпълнението на мисията си?

— Отличен! Ний закупили сума коне за конюшня на бея.

— Не думайте! Нямах това предвид. Или сте дошли толкова далеч на юг, само за да купувате коне? Много по-лесно можехте да ги получите от северните племена.

Крюгер Бей лукаво се подсмихна.

— Щом вий има изпълнява трудна задача и то с хора, дето ви се струва трябва отнася предпазливо, тогаз вий няма тъй направо каже и прави туй, к’вото инак трябва прави.

— Е, така е — засмях се аз.

— Е, значи ето! Привидно коне купува за конюшня, в действителността обаче изпълнява всички желания, к’вито благоволява има паша Мохамад ас Садок.

— Ами тогава вероятно тукашният ви престой ще е твърде кратък, а?

— Разбира се! Още утре пътува, ако не и вдругиден, в случай че важна работа ще да уредена, щото си купува жена.

Погледнах го изненадано.

— Правилно ли разбрах? Искате да си купите жена, така ли?

— Да, винаги!

— Тук от тези хора?

— Разбира се!

— Струва ми се, че бедуините никога не продават девойките си.

— Всъщност не, но тук има гост от племе на туарег. А те продава понякога свои жени и момиче. Тоз’ тип има две девойки, една от кои с лице на ангел.

— Ах тъй! Видели сте тук едно красиво момиче и ви е хрумнало да го купите, така ли?

— Да, за мой харем.

— Какво? Имате дори харем? Голям ли е?

— Голям? Даже много! Тежи почти три центнера ^[7].

— Ами тогава значи сте и женен? Не го знаех. Моите благопожелания, господин полковник! А сега искате да се сдобиете и с втора жена. Тогава сте станал истински мюсюлманин, а?

— О, моля! Таз работа не е тъй, как изглежда вий мислите. По-късно я обясня. Сега няма време. Ето, погледнете! Тук вижда се лагер.

Полковникът беше прав.

От мястото, където спряхме, имахме възможност добре да огледаме целия лагер на бедуините. Той представляваше две дълги редици от шатри. От едната им страна пасяха конете и малобройните говеда, а от другата пък бяха камилите и голямо стадо овце.

Щом приближихме шатрите, измежду тях изскочи гъст орляк ездачи. Изглежда всички жители на лагера се бяха метнали на конете си и, стреляйки и крещейки, препускаха към нас, за да поздравят новите си гости. А когато навлязохме между двете редици от шатри, за да се доберем до жилището на шейха, пред палатките видяхме много жени и девойки, излезли да огледат новодошлите хора.

И все пак в дуара бяха останали няколко мъже, защото пред една от шатрите забелязахме един от тях, който ни наблюдаваше. Лицето му имаше черти на арабин, примесени с някои белези, типични за негрите. Носът му беше кажи-речи от кавказки тип, ала дебелите силно обърнати устни, както и изпъкналите скули бяха сигурно доказателство, че в жилите му течеше и кръвта на черната раса.

Този човек бе несъмнено туарег. Туарегите живеят в същинската пустиня сред араби и негри и често носят характерните особености и на едните и на другите. Той беше облечен в дълга и много мръсна риза, от чиито широки ръкави се виждаха неговите тъмни жилести ръце. И от двете му китки на верижка висеше по един добре наточен двуостър нож. Обикновено в ръкопашните схватки туарегите се вкопчват в противника си и забивайки и двата ножа изотзад в гърба му, пронизват белите му дробове.

Тъкмо когато се бяхме озовали съвсем близо до него, завесата пред входа на шатрата се отметна и навън излезе една девойка, очевидно за да види гостите. При шума, който тя причини, туарегът бързо се обърна и гневно й кресна:

— Какво те прихваща? Веднага вътре! В името на всички шейтани от геената! Или ще забия ножа си в теб!

Като гледаше човек как този туарег бе застанал пред нея със злобно стиснати зъби, можеше да си помисли, че това незначително прегрешение действително щеше да бъде най-тежко наказано.

Изплашеното момиче побърза да отстъпи назад и да изчезне.

Въпреки няколкото кратки мига аз успях да забележа нейния своеобразен чар. Тя не беше забулена.

Докато живеещите в града мавърки винаги се движат със закрити лица, дъщерите на свободните бедуини не спазват толкова стриктно този обичай. Те знаят, че могат да се показват пред хорските погледи, и са твърде горди, за да се принизят със забулването си, макар и косвено, че ако покажат лицето си, биха могли да се изложат на някаква голяма любовна опасност.

Тази млада обитателка на пустинята, която бе принудена тъй бързо пак да се скрие, имаше висока фигура и доста пищни форми, докато обикновено бедуинските девойчета са стройни, слабички и грациозни. Ако чертите на лицето й не бяха чисто ориенталски, заради ослепителната белота на кожата й човек би могъл да помисли, че е от някоя северноевропейска страна. Във всеки случай на тази очарователна арабка никога не й се бе налагало заради някаква работа да се излага на лъчите на жаркото слънце. Ако се съдеше по цвета на кожата й, тя беше от знатен произход.

Тъмните й очи бяха като кадифе и на мен ми се стори, сякаш за един кратък миг нейният поглед се спря върху мен с няма настоятелна молба. Но навярно се заблуждавах, защото какво ли можеше да иска девойката от мен, чужденеца, и то нещо, което нейните съплеменници да не са в състояние да й набавят или да й изпълнят?

Дебелите и дълги плитки на гарвановочерната й коса стигаха почти до земята, а в тях бяха сплетени като украшение корали и съвсем гладко шлифовани зъби от лъв. Това показваше, че мъжете от нейното семейство бяха храбри и безстрашни воини и ловци, и че много обичаха своята дъщеря или сестра, понеже иначе едва ли биха й подарили символите на победата, придобити в опасни схватки с лъвовете за една толкова малко войнствена цел.

Когато отминахме шатрата, Крюгер Бей ме сръга в ребрата с дръжката на камшика си и попита:

— Вий видяхте я?

— Кого?

— Ами туй момиче. Как харесва ви?

— Много е хубава.

— Нали? Туй е тя, задето съм говорил ви преди.

— Поздравявам ви!

— О, моля! Таз’ работа е по-иначе, отколкото си мисли. Всъщност хич нямам право я купува, и тогаз ще съм принуден да я женя за мен.

— За да увеличите харема си, нали?

— Не и нивга.

— Тогава все още не разбирам, защо ще я купувате, или даже ще се жените за нея.

— Ще възнамеря да ви обясня. Ще я женя за мен не заради мен, а за бей на Тунис, Мохамад ас Садок. Щото тя не чернокожа, тя не бива се продава, а кой иска има нея, трябва ожени. Затуй женя за нея, а после веднага изготви документ за развод.

— А-а, тъй значи! И кога ще е сватбата?

— Още таз’ вечер или следващ ден в ранни зори. Пратеник вече тръгнал за доведе молла, мохамедански свещеник, как Вий може би склонен да знайте. Щом тоз’ молла още днес дойде, тогаз веднага ще венчавка, а после пак той начаса разведе от нея. След туй тя мой собственост, ала не жена, и аз тогаз с почит подари на бей.

Не можахме да продължим този странен разговор, понеже стигнахме до една голяма шатра, където ни очакваше шейхът. Тя бе украсена далеч по-богато от другите шатри. Няколко копия бяха забити в земята пред входа и на тях бяха окачени лъкове, колчани със стрели и щитове като знак, че там бе жилището на повелителя на новия лагер. В същия момент шейхът пристъпи до моя кон, хвана юздите му и каза: