На някои от читателите на първите шест тома от моите приключенски романи може би е направило впечатление, че в цялата верига от събития и преживявания, които започват в Тунис и свършват при жителите на Черните планини, (Черногорците. — Бел. прев.) има една празнина както по отношение на пространството, така и по отношение на времето. И сигурно те са си задавали въпроса, дали докато е траяла продължителната езда от Тунис през Триполи и оазиса Куфарах та чак до Египет, не се е случило абсолютно нищо, което да заслужава да се спомене.
Случи се повече от достатъчно! Ала тези приключения не са така тясно свързани с по-предишните или с последвалите по-късно събития, така че сметнах за по-добре просто да ги подмина, и предпочетох да разкажа за тях в отделен том.
Тук предложеният приключенски разказ запълва тази забележима празнина и ни пренася назад във времето, когато познавах моя Хаджи Халеф Омар съвсем отскоро. Мисля, че читателите, чийто жив интерес и приятелство Халеф си е спечелил, с удоволствие ще се върнат заедно с мен в онова време в началото на нашата дружба и охотно ще ни последват по пътя, по който ни беше предопределено да се намесим в съдбата на някои добри хора и да им помогнем.
— Сихди, трябва най-после да ти го кажа, ако не искаш да се задуша. Нося го в себе си през цялото време насам-натам също като квачката, която иска да снесе яйце, а не знае къде. Но търпението ми вече се изчерпи.
Така говореше… е, кой ли може да е този човек, ако се съди по начина му на изразяване? Никой друг освен моят слуга Халеф, с когото бях странствал из Алжир и през клисурите на Атласките планини, а само преди броени дни бях преживял онова ужасяващо приключение в Шот ал Джарид, за което навярно добре си спомнят и моите читатели. (Вж. Карл Май, «През пустинята».)
Бях посетил турския векил в Кбили, за да потърся от него правосъдие за престъплението, извършено от Хамд ал Амазат в Шота, и същевременно да поискам обезщетение за загубата на нашите животни, които потънаха в бездънното солено езеро.
Читателите вече знаят, какво правосъдие раздаде векилът, но аз нямах никакво намерение да се оставя да ме отпратят по подобен начин. Моето поведение, както и енергичното застъпничество на чаровната съпруга на векила, накараха владетеля на Нифсауа да ми даде такова обезщетение за загиналите животни, от което можехме да сме напълно доволни. И така, когато напуснахме Кбили, за да продължим пътуването си през регентството Триполи и през оазиса Куфарах към Египет, ние разполагахме с прекрасни ездитни животни.
На юг от Шота, в земите на Уалад маразигите, бях наел един кабир, [1] който трябваше да ни заведе при бедуините хомри, които имаха пасища и от едната и от другата страна на границата между двете регентства Тунис и Триполи, доколкото по онова време изобщо можеше да става дума за някаква граница.
Там, близо до границата — или може би тя беше вече зад нас? — след продължително мълчание, нещо, което съвсем не бе в нрава му, Халеф неочаквано настоятелно ме заговори. Пестеливият на думи наш водач, който си отваряше устата само когато бе крайно необходимо, яздеше на няколко конски дължини пред нас.
— Е, изплюй камъчето, де? — отвърнах на сърдечното излияние от страна на Халеф.
— Сихди, ти знаеш, че винаги съм бил твой верен слуга и че и в бъдеще такъв ще си остана.
— Убеден съм в това, драги Халеф.
— И точно затова ме боли, че в някои неща те превъзхождам. Тъй ми се иска, моят повелител, когото обичам, да заеме не само полагаемото му се място в сърцето ми, но и напълно да спечели моето уважение и признание.
Погледнах го учудено. Накъде ли биеше? Добре ми беше известно, че чувстваше някакво превъзходство над мен, само че никога досега не ми го беше казвал така право в лицето. Да не би да се канеше да поднови опитите си да ме накара да приема неговата вяра. Предпочетох да си замълча, отколкото по някакъв начин да се изложа в неговите очи. Ала мълчанието ми не бе в състояние да възпре отприщилия се водопад на неговата словоохотливост.
Халеф поклати съжалително глава.
— Сихди, ти си такъв човек, какъвто не съм срещал през живота си — тъй благ, добър и милостив, но същевременно и толкова енергичен, силен и храбър. Въпреки всичко ти липсва нещо, което е тъй необходимо за всеки мъж, както палатката за дарабуката [2], с която войникът вдига шум.
— И какво е това нещо? — попитах аз с вече наистина събудено любопитство.
— Нямаш си име.
— Хайде бе! Мислех си, че имам!
— Не, сихди, ти нямаш име, или поне нямаш онова, което се разбира под име.
— А ти какво разбираш под име?
— Виж, сихди, ние ще минем през земи, където блясъкът и славата на името са кажи-речи също толкова важни, колкото и качествата на самия мъж. Та какво ще кажеш, ако някой те попита за името ти?
— Няма да го крия. То е Кара Бен Немзи.
— Аллах ил Аллах! Че какво е Кара Бен Немзи? Ти си ми разказвал, че в оазисите на твоята родина живеят стотици хиляди, дори милиони хора. Тъй че Бен Немзи могат да се казват всичките тези безброй мъже. И какво му е особеното, отличителното? Това е като някакъв лек повей, отнесен от бурята! Следа от птица, губеща се в пясъка?
— Но нали самият ти ми даде това име и…
— Ускут, мълчи! — прекъсна ме гневно той. — Това беше в самото начало, когато не те познавах тъй добре както сега. Но оттогава нещата се промениха. Разбрах каква стойност имаш и чувствам, че заслужаваш име, каквото малцина притежават.
— Та нали е така и със сегашното ми име. Все още не съм срещнал човек, който да носи същото име.
— Сихди, не ме ядосвай! Много добре ме разбираш. Само се правиш на сляп и глух. Повтарям ти въпроса си: какво е Кара Бен Немзи? А я виж моето име! Нима може Кара Бен Немзи да се сравни с Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах?
— Не, не може — усмихнах се аз. — Но не бива мен да държиш отговорен за това!
— Аллах керим! Че нямаш ли си баща, баща на бащата и баща на дядо си, чиито прославени и светли имена би могъл да добавиш към твоето, та всички, които те срещнат, смирено да се поклонят пред теб?
— Е, ако е само това! Мога да ти услужа дори с името на моя прадядо на дядо ми — засмях се аз.
— Алхамдулиллах, хвала на Аллаха! Най-сетне взе да се вразумяваш! Вече бях изгубил всяка надежда, но ето че сега с общи усилия ще съчиним някое великолепно несравнимо име, ще го съставим тъй както се съчленява скъпоценна огърлица.
След тези думи той се понамести в седлото, очаквателно вдигна вежди и с предприемчив вид задърпа оскъдните косми на брадата си, която съществуваше само в неговото въображение.
— Едното име вече го знам. То се произнася трудно от устата на някой бадауи и затова направих от него Кара. Съгласен ли си?
— Нямам нищо против.
— Обаче всеки истински мъж има поне две имена. С кое си поел в самото начало по своя земен път, и как са го записали в книгата на кадията?
— Фамилното ми име е Май.
Щом го чу, Халеф така подскочи на седлото, че конят му учудено наостри уши.
— Машаллах? Изглежда не чух добре. Я го повтори!
— Май.
— Аллах акбар! Значи ушите ми не са ме излъгали. Ти съвсем наистина рече «Май». Но сихди, невъзможно е така да се казва никой мъж. Тъй се наричат при нас много от жените и дъщерите на бени араб!
— Но аз нямам никаква вина! Не съм си дал сам името.
— Хайда ма бизир, ма бизир абадан — не става, не става при никакви обстоятелства! Не знаеш ли, че жената не е мъж? А не знаеш ли също, че сред истинските синове на Пророка се избягва дори само споменаването на името на някоя бинт ал ам? [3] А ти, един мъж, какъвто друг никъде не съм виждал, искаш да носиш женско име!?
— Защо не? В моята родина това име няма значението, което споменаваш.
— Хайда ма бихнуси — това не ме интересува. Сихди, ти не се намираш в оазисите и уадите на Джерманистан, а си в пасищата и дуарите на бени арабите. И няма да се отнасят към теб според обичаите в твоята родина, а според нравите в тази страна.
— Но какво да правя тогава?
— Чакай! Какво е името на баща ти?
— Също Май.
— О, Аллах! Значи пак Май! Ами името на бащата на баща ти?
— Също Май. И бащата на дядо ми се е казвал така, както и всички негови прадеди.
При тези думи Халеф направи движение с лявата си ръка, изразяващо неговото съжаление, и като издаде плачевен стон, възкликна:
— Йа мусихба, йа за’ал — о, нещастие, о, досада? Сърцето ми се изпълва с тъга, а на душата ми й иде да се стопи от горест. Сихди, искаше ми се чрез името ти да те направя прочут във всички дуари и оазиси чак до края на света, че и по-надалече, ала опърничавостта на твоето име скъса нишката на моето чудесно намерение и затрупа неизчерпаемите дълбини на сърцето ми! Аллах бяриф — Аллах го знае!