И третия път той им каза: «Защо, какво зло е извършил.
Не намерих причина за смъртта в него.»
Лука 23:22
В последната сутрин на най-кървавата година във Вирджиния от Гражданската война досега запалих огъня и седнах с лице срещу тъмния прозорец. Знаех, че при изгрев слънце ще видя морето през него. Бях по халат и преглеждах годишната статистика на службата ми относно катастрофи, побои, бесения, стрелби и наръгвания, когато в пет и петнайсет телефонът иззвъня рязко.
— По дяволите — промърморих, защото изпитвах все по-малко желание да отговарям на обажданията за доктор Филип Мант. — Добре, добре.
Овехтялата му къщичка беше сгушена зад една дюна в чист крайбрежен район на Вирджиния, наречен Сандбридж, между военноморската база и националния природен резерват «Бек Бей». Мант беше моя заместник съдебен лекар за района Тайдуотър и за съжаление миналата седмица, точно на Бъдни вечер, бе починала майка му. При нормални обстоятелства връщането му в Лондон, за да оправи семейните работи, нямаше да създаде объркване в системата на съдебните лекари във Вирджиния. Но заместничката му вече бе в отпуск по майчинство, а малко по-късно напусна и началникът на моргата.
— Домът на Мант — казах в слушалката и се загледах в разлюляваните от вятъра борове зад прозореца.
— Обажда се офицер Йънг от полицията на Чесапийк — съобщи някой, който звучеше като бял мъж, роден и отраснал на Юг. — Опитвам се да се свържа с доктор Мант.
— Той не е в страната — отговорих. — С какво мога да ви помогна?
— Вие госпожа Мант ли сте?
— Не, аз съм доктор Кей Скарпета, главен съдебен лекар. Замествам доктор Мант.
Гласът се поколеба, после продължи:
— Научихме за някакъв смъртен случай. Анонимно обаждане.
— Знаете ли мястото, където би трябвало да намерим тялото? — запитах, като си водех бележки.
— Споменаха затворения док за военни кораби.
— Моля? — казах учудено.
Той повтори думите си.
— За какво говорим, за някой «тюлен»?
Бях доста озадачена, защото, доколкото знаех, «тюлените» по време на маневри бяха единствените водолази, на които бе позволено да се движат около старите кораби, закотвени в затворения док.
— Не знаем кой е, но вероятно е търсел реликви от Гражданската война.
— По тъмно?
— Госпожо, никой няма право да влиза в района, ако не е получил специално позволение. Но това никога не е пречило на хората да любопитстват. Те се промъкват в района с лодките си и винаги го правят по тъмно.
— Такъв сценарий ли ви предложи анонимният глас?
— В общи линии.
— Това е доста интересно.
— И аз мислех така.
— И тялото все още не е намерено? — запитах.
Продължавах да се чудя защо този полицай бе решил да се обади на съдебния лекар в такъв ранен час, когато все още не се знаеше със сигурност дали въобще има труп или дори изчезнал човек.
— Сега го търсим. Военните ще изпратят водолази, така че ще се справим с положението, ако се наложи. Просто исках да знаете предварително. И, моля ви, предайте на доктор Мант съболезнованията ми.
— Съболезнованията ви? — възкликнах учудено, тъй като не можах да си обясня защо полицаят търси Мант, ако знае за заминаването му.
— Чух, че майка му починала.
Почуках по листа с върха на химикалката и попитах:
— Бихте ли ми казали имената си и как мога да ви намеря?
— С. Т. Йънг.
Той ми даде телефонния си номер и затвори.
Загледах се в догарящия огън и се надигнах да сложа още дърва. Чувствах се притеснена и самотна. Искаше ми се да съм в Ричмънд, в собствения си дом със свещи на прозорците и елха, украсена с коледните играчки от миналото. Исках да слушам Моцарт и Хендел, а не виещия по покрива вятър. Зачудих се защо ли бях приела любезната покана на Мант да се настаня в дома му вместо в удобен хотел. Възобнових четенето на статистическия доклад, но мислите ми непрестанно се отплесваха встрани. Представях си ленивите води на река Елизабет, които по това време на годината щяха да са с температура под петнайсет градуса и видимост около четиридесет сантиметра в най-добрия случай.
Едно нещо бе да се гмуркаш през зимата за миди в залива Чесапийк или да навлезеш на тридесет мили в Атлантическия океан, за да разгледаш потънал самолетоносач, немска подводница или други чудеса, които си заслужават обличането на неопрен. Но в река Елизабет, където военните закотвяха бракуваните си кораби, не можех да се сетя за нищо привлекателно независимо от времето. Не можех да си представя кой би се гмуркал там сам, през зимата и по тъмно, за да търси реликви или каквото и да е друго. Смятах, че обаждането щеше да се окаже шега.
Надигнах се от креслото и влязох в спалнята, където вещите ми лежаха разпилени из малкото хладно пространство. Съблякох се бързо и взех кратък душ. Още през първия си ден тук бях открила, че бойлерът не е особено щедър. Наистина никак не харесвах студената къща на доктор Мант с боровата й ламперия в кехлибарен цвят и боядисани в тъмнокафяво подове, където си личеше всяка прашинка. Моят заместник англичанин живееше в мрачната прегръдка на силния вятър и през всяка секунда в оскъдно мебелираната му къща се чувствах вледенена и притеснена от странни звуци, които понякога ме караха да се надигна в съня си и да се протегна към пистолета.
Сгушена в халата и с увита около главата кърпа, отидох да проверя стаята за гости и банята, за да се уверя, че всичко е наред за посещението на Луси, племенницата ми, която трябваше да пристигне по обед. После огледах кухнята, която беше направо мизерна в сравнение с моята. Очевидно вчера, когато ходих до Вирджиния Бийч на пазар, не бях забравила нищо, макар че щеше да ми се наложи да се оправям без преса за чесън, машина за спагети, кухненски комбайн и микровълнова печка. Започвах сериозно да се питам дали Мант някога ядеше тук и дали въобще живееше в къщата си. Поне се бях сетила да си донеса собствените прибори, а докато имах добри тенджери и ножове, можех да се справя с почти всичко.
Почетох още малко и заспах на светлината на старинната лампа. Телефонът ме стресна отново. Грабнах слушалката, а очите ми бързо се приспособиха към слънчевата светлина в лицето ми.
— Обажда се детектив К. Т. Роше от Чесапийк — каза непознат мъжки глас. — Научих, че замествате доктор Мант. Нуждая се от бързия ви отговор. Изглежда, имаме смъртен случай на гмуркач в затворения военен док и трябва да отидем и да извадим тялото.
— Предполагам, че говорите за случая, за който вашият полицай ми се обади по-рано?
Дългото мълчание бе последвано от доста странен отговор.
— Доколкото знам, аз съм първият, който ви се обажда.
— Полицай на име Йънг ми звънна в пет и петнайсет тази сутрин. Изчакайте за момент — погледнах листа с бележките си. — Инициалите му са «С» като «Сам» и «Т» като «Том».
Нова пауза, после детективът отговори със същия тон:
— Нямам представа за кого говорите, тъй като при нас няма човек с такова име.
Усетих приток на адреналин и отново се заех с бележките. Беше девет и тринадесет минути. Бях силно озадачена от чутото. Ако първият мъж не бе полицай, тогава кой беше той, защо се бе обадил и откъде познаваше Мант?
— Кога намерихте трупа? — запитах Роше.
— Около шест сутринта пазачът на дока забелязал малка лодка, закотвена зад един от корабите. Имало дълъг маркуч във водата. Изглеждало, че някой в другия му край се гмурка. Изминал цял час, но никой не се показал. Тогава ни се обадиха. Изпратихме водолаз и както казах, там имаше труп.
— Имаме ли идентификация?
— В лодката намерихме портфейл. Шофьорската книжка е на бял мъж на име Теодор Андрю Едингс.
— Журналистът? — запитах невярващо. — Този Тед Едингс?
— Тридесет и две годишен, кестенява коса, сини очи. Така изглежда на снимката. Има ричмъндски адрес на улица «Грейс».
Тед Едингс, когото познавах, беше криминален репортер, печелил доста награди. Работеше за «Асошиейтид Прес». Почти не минаваше седмица, без да ми се обади за нещо. За момент се вторачих в слушалката, без да мога да мисля.
— На лодката намерихме и деветмилиметров пистолет — продължи детективът.
Заговорих сериозно:
— Самоличността му не трябва да се разкрива пред медиите или когото и да било друг, докато не бъде потвърдена.
— Вече предупредих всички за това. Не се тревожете.
— Добре. Значи никой няма представа защо този човек може да се е гмуркал във водите на затворения военен док? — запитах.
— Може да е търсил някакви останки от Гражданската война.
— Какво ви дава основание да мислите така?