„Ако някой търси истината, Бог вижда, и ако някой лъже, Бог вижда. Българите сториха много добрини на християните [ромеите], а християните забравиха. Но Бог вижда.“
(Из „Пресияновия надпис“ от гр. Филипи — 837 година)
Изглежда, пребогато ще да е било снощното пиршество на боговете — там, далече на север, в недостъпните висини, в разкошния им дворец Асгарт. Иначе надали така биха лудели по небето днес. А то небе ли бе или исполинско руно, застлало от край до край морето и брега? Черно-сиво руно, рошаво, раздърпвано и усуквано по всички посоки от невидимо чепкало.
И сред неговите провлечени вълма като че ли се провиждаше тълпата мъртъвци, понесени в бясна вихрушка — „дивите ловци“, тръгнали за жива плячка, предвестниците на всяка кръвнина.
А пред тях, начело на дружината си, възседнал осмокракия кон Слейпнир, от чиито ноздри излитаха пламъци като на огнен дракон, препускаше богът воин, всевластният Один, размахал победоносното си копие. От двете му страни летяха вечните му спътници: божественият вълк, наричан Памет, и прозорливата врана Мисъл, готови всеки миг да му помогнат с магия и мъдрост. Нали това е неговата мощ — знанието и ясновидството?
Отзаде му, яхнал виторогия си козел, се кикотеше Тор, простодушният ковач, повелителят на мълниите. И в пиянски задявки мяташе огнения си чук дето завърне, а той, треснал в дърво на брега или в скала, тозчас се завръщаше в ръката му.
Ту пред него, ту зад него се кривеше коварният бог на огъня Локи. Дебнеше дали наслуки подхвърляната гръмотевица няма да докосне някоя ладия, та да се спусне нататък и да раздуха в неугасим пожар малката искра. Няма по-страшно бедствие за мореплавателя от пожара. Заради това не обичат тоя безразсъден шегаджия.
Подскачаха, въртяха се наоколо, танцуваха, все още неизтрезнели, пълчища именни и безименни божества и духове, а зад всички, най-отзад, винаги готова, винаги будна, дебнеше Хел, богинята на смъртта, със злия си пес Хармр, пазача на подземното царство, където тя прибира душите на страхливците и на всички попаднали при нея от естествена смърт.
Фрейр, ухиленият ненаситен любовник, не беше с тях. Него не търсете в битките. Той се грижи не за воините, не за геройствата и славата, а за плодородието, за богатата жътва, за прираста на добитъка, за неизчерпаемите рибни пасажи, за оцеляването на норманския род, та да се раждат все повече и повече храбреци, да разнасят славата на непобедимите северни мъже по света.
По Разпенените вълни, сякаш бялата грива на осмокракия Слейпнир, се носеха с прибрани платна, но с мерно размахвани весла, петдесетина дракари, викингски ладии, наподобили стадо морски змейове с гордо вирнати дърворезбени глави — озъбени ушати змии, захапали собствените си гърла.
Най-отпред, до форщевена на първия дракар, се бе изправил Ерик Белязания, конунгът, вождът, стъпил разкрачен, без да се държи за ванта или мачта, ще речеш срасъл се със самия кораб — едър, широкоплещест, с блестяща желязна броня и нисък кован шлем, под който се развяваха на воля червените му коси и дълга брада.
Все едно самият Один, слязъл от Аскарат, за да поведе към нови подвизи избрания си народ.
Дълбок червен белег пресичаше лявата му буза от устната към слепоочието. На него именно дължеше и заплашителния си прякор Белязания. Че кой ли, останал случайно жив след негов набег, щеше да го забрави? Да забрави и дивата ярост на нападението му, и безподобната жестокост на разправата му с малцината, които не са паднали в боя.
Името му се носеше като легенда — шепнато с повече ужас от името на самия Сатана!
Зад него тридесетина гребци размахваха уверено веслата. А между тях направо върху дъсчената обшивка на дракара спяха още толкова брадати мъжаги от почиващата смяна, завили се кой с каквото намерил.
Не добро очакваше и тия хорица, които живееха на отсрещния бряг — които оряха, сееха, копаеха и жънеха, които раждаха деца, радваха се и тъгуваха, без да подозират каква участ ги заплашваше откъм бурното море.
Хвала на Один, че лудуваше, хвала на Тор, че боботеше — та Ерик така щеше да се приближи незабелязан, преди да са го усетили жертвите му, преди да са отмъкнали имането си, преди да са откарали добитъка си, преди те самите да са се заврели из пущинаците.
Всеки път Ерик връхлиташе по различен начин — там се криеше силата му. Най-често изправени зад нашарените бордове, зад подредените като люспи на дракон щитове, бойците му надуваха рогове, дрънчаха с оръжия, барабаняха по щитовете и крещяха до прегракване. Тогава нападнатите селяци, пък не само те, ами и войскарите, изгубили ума и дума, зарязваха работата, та се юрваха като подплашени овци да се спасяват кой как може.
Днес — не. Днес Ерик предпочиташе друго: нахлу без никакво предупреждение. Бе подочул нещичко за тоя народ. При все че ромейският пратеник го бе уверявал как щели да офейкат, щом само зърнат флота му, щом само чуят името му.
Преди два дни бе дошъл на кораба му този посланик. Стратег Константинос — тъй се бе представил. Облечен с копринен хитон над скъпите вълнени гащи, препасал обшит със злато и скъпоценни камъни пояс, с разкошни везани ботуши, чиито носове се извиваха нагоре като куки, заметнал великолепен плащ, нашарен със сърмени образи на грифони.
Горд и наперен. Мустаци и брада, намазани с чер восък. Начервени устни и напудрено чело. Излъчващ благоухания.
Ерик сякаш бе попаднал в цъфнала градина.
Мускулест роб стовари пред нозете на конунга торба със златни украшения и посуда. И се оттегли на лодката, с която бяха дошли. А стратег Константинос се поклони ниско. И изрече почтително:
— Всемогъщият ми господар, поставеният от бога Теофилос, поздравява славния конунг на непобедимите нормани.
После посочи с ръка:
— В знак на искрена дружба ти поднася тоя скромен дар. С готовност да ти услужи винаги, когато пожелаеш.
Говореха на гръцки, защото Ерик при своите безчислени странствувания бе усвоил добре тоя език. Нямаха нужда от тълмач, сигурни, че друг не ще да чуе и да разбере що се уговарят.
Конунгът все не можеше да свикне с ромейските превземки, с извъртанията и ласкателствата им, с подсладените им речи. Знаеше, че ромеите имат в устата си по девет езика, всеки от които лъже различно — според случая.
И го прекъсна:
— Казвай без заобикалки какво иска императорът ти! Стратегът едва преглътна обидата. Ала трябваше да се владее. Личеше как ту пламваше, ту прежълтяваше като восък.
И заговори бързо, решил на един дъх да изприказва всичко, що му бе заръчано. И да се маха, да се пръждоса по-скоро и по-далеч от тия мръсни и вонящи некъпани варвари.
— На север от нас — зашепна той — живеят скити, диви хуни…
Ерик бе подочул вече, че ромеите наричат така българите. От злоба и безсилие. Тяхна си работа! Всички съседи се мразят — нека се мразят и те! Какво го засягаше него това?
Стратег Константииос добави:
— Натъпкани са със злато. Грабено отвред. Ей тъй разправя летописецът за хана им: „Като пълнел кесии със златни и сребърни пари, той ги раздавал на войниците си, пръскайки с дясната ръка злато, а с лявата — сребро.“ И сниши глас съвсем:
— Удариш ли тях, разбиеш ли ги — императорът умее да се отплаща по императорски.
— А защо не ги разбие той? — запита прямо Ерик.
— Няма как! Сключил е договор. Пък и сега си има други тревоги.
Конунгът не понасяше извъртанията:
— Защото го е страх! Пък Ерик не се бои от никого! Ей това си припомняше той сега, застанал на корабния нос — унижението на ромееца.
Ерик Белязания наистина не се боеше от никого. Не току-тъй се става конунг. Викингите са най-храбрите на земята. А конунгът е най-храбрият сред храбреците. С подвизи, с несравнима смелост се налага той. Не поради бащини заслуги, а по лично достойнство. Тъй и Ерик — от прост воин, от нещо по-долно, изгнаник от племето — се бе издигнал. С дързост, с воля, с упоритост, с ум.
Най-вече с ум…
Той се извърна назад.
Вече можеше!
Бе зърнал врязания сред морето скалист нос, в чиято основа беснееха белогривите вълни. И изригваха нагоре гейзери от водни пръски като издишваните от китовете струи пара.
Отвъд тоя нос…
Ерик едва го изрече:
— Ставай!
Чудно как го чуха в грохота на бурята. В следния миг налягалите плътно един до друг между двете редици на весларите бойци рипнаха на крака, заоправяха припряно дрехи, брони и шлемове. Мокри вир-вода и те от прехвърлящите борда вълни.
Все руси и червенокоси, все брадати, със закръглени плитки шлемове, с плочести и плетени ризници, с къси кожени ботуши, с разголени космати гърди и яки, жилести ръце. Все груби обветрени лица, все сиво-сини стоманени очи под смръщени рошави вежди.