На Джим и Кейт
Песен за река Темза
Солчица пада в реката, която се надига,потъмнява до цвета на морето,подува се, позеленява.Над бреговете й въртят се зъбци, колелетаот чудовищни машини, които тракат и въртят се,а скритият дух потъва надълбоко,шепнейки за стари тайни.Всеки зъбец има зъбки,а всяко колело върти се, докле ръцете человешкикрадат водата от реката и правят я на пара,за да тръгне машината, движена от силатана тази кражба.Ала вълната бавно се надига,механизмът разрушава, спиците ръждясва.А долу по бреговете, железните корубипотъват подир своите котвисъс звън като камбана.И остава само гладкатаповърхност на водата.Елка Клоук
Лондон. Април 1878 г.
Демонът избухна в кървав фонтан.
Уилям Херондейл измъкна рязко кинжала, който все още държеше, ала твърде късно. Лепкавата киселинна кръв на демона започна да разяжда блестящото острие. Той изруга и хвърли оръжието настрана. То падна в една кална локва и се разложи в нея, сякаш бе разтворимо. Самият демон, разбира се, вече бе изчезнал — потънал обратно в адското измерение, от което бе изпълзял, макар и не преди да успее да навреди.
— Джем! — извика Уил и се обърна — Къде си? Видя ли това? Видях му сметката с един удар. Не е зле, а?
Ала никой не отвърна на Уил. До преди миг спътникът му стоеше зад него в мъгливата, криволичеща уличка, пазейки гърба му, но сега бе сам сред сенките. Намръщи се. Бе му скучно да показва уменията си, ако Джем не бе наоколо да ги види. Погледна зад гърба си, по посоката, в която улицата се стесняваше в проход и достигаше мрачните води на Темза в далечината. През пролуката Уил можеше да види тъмните силуети на хвърлилите котва в пристанището кораби, издигащи безлистна гора от мачти. Джем не бе там, може би се бе върнал обратно по улица „Нароу“. Уил сви рамене и се върна по пътя, от който бе дошъл.
Улица „Нароу“ пресичаше Лаймхаус1 между доковете и претъпканите бедняшки квартали, простиращи се на запад от Уайтчапъл2.
Улицата бе тясна, както предполагаше името й3, обкръжена от складове и наклонени дървени сгради. В момента бе пуста, като дори пияниците, които се клатушкаха по пътя към домовете си, слизайки надолу от Грейпс, си бяха намерили друго място, където да се търкулнат за през нощта. Уил харесваше Лаймхаус, допадаше му усещането да е на края на света, там, където корабите всеки ден тръгват по пътя си към невъобразимо далечни пристанища. Това бе и любимото място на моряците, пълно с бордеи и кръчми, в които можеше да поиграеш хазарт или да си намериш опиум. Бе лесно да се потопиш в такова място. Той дори харесваше миризмата му, на пушек, на такелажи и смола, на екзотични подправки, примесени с речния дъх на Темза.
Той погледна нагоре и надолу по празната улица, след това потърка лице с ръкава си в опит да премахне кръвта, която щипеше и изгаряше кожата му. Платът позеленя и потъмня. Бе получил и лоша драскотина на ръката си. Целебна руна не би му навредила. Най-добре — направена от Шарлот. Тя бе много добра в рисуването на иратце.
Една фигура се отдели от сенките и тръгна към Уил. Той понечи да я приближи, но след това спря. Това не бе Джем, а обикновен полицай мундан, с каскет като камбана, тежко палто и объркано изражение. Гледаше към Уил или по-скоро през Уил. Колкото и да бе свикнал с илюзиите, за Уил винаги бе странно да го гледат все едно го няма. Едва се сдържа да не открадне палката на полицая, докато наблюдаваше как онзи снове насам-натам, чудейки се къде е изчезнал. Във всички предишни случаи, когато бе правил това, Джем всякога го бе смъмрял, и макар Уил да не разбираше причините за възраженията му, не желаеше да го ядосва.
Полицаят сви рамене, премигна и мина покрай Уил, докато клатеше глава и си мърмореше нещо под носа за това, как трябва да спре алкохола, преди наистина да започне да вижда разни неща. Уил го остави да се отдалечи, след което извика:
— Джеймс Карстерс? Джем? Къде си, предателско копеле такова?
Този път един далечен глас му отвърна.
— Тук съм. Последвай магическата светлина.
Уил тръгна в посоката, от която бе долетял гласът на Джем. Той сякаш идваше от тъмнината между два склада, където проблясваше слабо сияние, подобно на премигващите светлинки, греещи над мочурищата.
— Чу ли какво ти казах преди малко? Демонът Шакс си въобразяваше, че може да ме докопа с противните си, огромни щипци, но аз го притиснах в един ъгъл…
— Да, чух те.
Младежът, който се появи в края на уличката, изглеждаше блед на светлината, мъждукаща от уличната лампа — дори по-блед от обикновено, което си бе постижение. Бе гологлав, а това от своя страна веднага привличаше вниманието към косата му, която имаше странен сребрист цвят, като на току-що излят шилинг. Очите му бяха със същия цвят, а леко косото им разположение върху деликатното му, ъгловато лице, бе единственото, издаващо произхода му.
По бялата му риза имаше тъмни петна, а ръцете му бяха лепкави от кръв.
Уил се напрегна.
— Кървиш. Какво се случи?
Джем махна с ръка.
— Кръвта не е моя — отвърна той и обърна глава към алеята зад гърба си, — а нейна.
Уил погледна зад приятеля си, към по-гъстите сенки на улицата. В далечния й ъгъл лежеше сгърчена фигура, сянка в мрака, но когато Уил се взря по-внимателно, различи очертанията на бледа ръка и кичур руса коса.
— Мъртва жена? — попита Уил. — Мундан?
— Всъщност момиче. На не повече от четиринайсет.
Като чу това, Уил започна да ругае с неподозирана вещина. Джем търпеливо го изчака да свърши.
— Трябва да е станало преди малко — каза накрая Уил. — Този отвратителен демон…
— Точно това е странното. Не мисля, че е дело на демона — намръщи се Джем. — Шакс са паразити. Демонът щеше да иска да завлече жертвата до леговището си, за да снесе яйцата си в плътта й, докато е още жива. Ала това момиче е било намушкано няколко пъти. И не мисля, че е станало тук. Просто няма достатъчно кръв на улицата. Била е нападната другаде и е успяла да се довлече дотук, след което е умряла от раните си.
Уил сви устни.
— Но демонът…
— Казвам ти, не е бил демонът. Мисля, че Шакс я е преследвал, но заради нещо друго. Или някой друг.
— Шакс имат силно обоняние — рече Уил. — Чувал съм за магьосници, които ги използват, за да надушват жертвите им. А и това същество сякаш се движеше с някаква цел.
Той погледна отвъд Джем, към нещастната малка фигурка, сгърчена в края на улицата.
— Не си открил оръжието, или…
— Ето го — извади Джем от якето си нож, завит в бял плат.
— Трябва да е мизерикорд4 или ловен кинжал. Забележи колко е тънко острието.
Уил взе ножа. Острието наистина бе тънко, а дръжката му бе направена от полирана кост. И тя, и острието бяха изцапани със засъхнала кръв. Той се намръщи и започна да чисти ножа с грубия плат на ръкава си, докато символът, издълбан в дръжката, не стана видим — две змии, всяка от които бе захапала опашката на другата, оформяйки съвършен кръг.
— Уроборос5 — рече Джем и се наведе така, че да вижда ножа — при това двоен. Какво мислиш, че означава това?
— Краят на света — отвърна Уил, все още взиращ се в кинжала, докато устата му се разтегли в слаба усмивка — и началото.
Джем се намръщи.
— Разбирам символиката, Уилям. Имам предвид какво според теб означава присъствието му?
Вятърът от реката разроши косата на Уил. Той отметна няколко немирни кичура от очите си с нетърпелив жест и отново се зае да изучава ножа.
— Това е символ на алхимиците, а не на долноземците и магьосниците. Обикновено означава, че някой много глупав мундан смята, че магията е неговият еднопосочен билет по пътя към славата и богатството.
— От типа, който приключва жизнения си път като кървава пихтия във вътрешността на някой пентаграм — мрачно добави Джем.
— От типа, който обожава да се вре в долноземската част на града.
След като внимателно уви носната си кърпа около острието, Уил пъхна ножа в джоба на якето си.
— Смяташ ли, че Шарлот ще ме остави да проведа разследването?
— Мислиш, че можем да те оставим с долноземците? В техните леговища, пълни с хазарт, магически пороци и свободомислещи девойки?
Уил се усмихна така, както вероятно се бе усмихнал Луцифер малко преди да бъде прогонен от Рая.
— Дали утре ще е твърде рано да започнем да търсим, как мислиш?
Джем въздъхна.
— Прави каквото искаш, Уилям. Както, между впрочем, правиш винаги.
Саутхамптън. Май 1878 г.
Теса не помнеше момент, в който да не е обичала ангела с часовников механизъм. Някога той бе собственост на майка й, която го носеше до смъртта си. След това бе останал в майчината й кутия с бижута, докато един ден брат й Натаниъл не бе проверил дали още работи.