Виктория Айвярд
Алена кралица
(книга първа от "Алена кралица")

Първа глава

Мразя Първия петък. Заради него селото се препълва с народ, а сега, в жегата насред разгара на лятото, това е последното, което ни трябва. На сянка не е толкова зле, но вонята на тела, плувнали в пот от сутрешната работа, е достатъчна, за да пресече млякото. Въздухът трепти от горещина и влага и дори локвите от вчерашната буря са горещи с въртящи се в тях ивици от нефт в цветовете на дъгата.

Пазарът започва да се опразва, докато всички затварят сергиите си за деня. Търговците са разсеяни, небрежни и ми е лесно да взема каквото си поискам от стоките им. Когато приключвам, джобовете ми са издути от дребни дрънкулки и си имам ябълка за из път. Не е зле като за няколко минути работа. Когато тълпата от хора се раздвижва, се оставям да бъда понесена от човешкия поток. Ръцете ми се стрелкат навътре и навън и никое докосване не трае повече от миг. Няколко книжни банкноти от джоба на мъж, гривна от китката на жена – нищо прекалено голямо. Селяните са твърде заети да се тътрят покрай мен, за да забележат джебчийка сред тях.

Високите, издигнати върху подпори постройки, на които е кръстено селото – Стилтс, Подпорите, много оригинално, няма що – се издигат навсякъде около нас три метра над калната земя. Пролетно време по-ниският бряг е под водата, но точно сега е август, когато обезводняването и опасността от слънчев удар дебнат из селото. Почти всеки очаква с нетърпение Първия петък, когато работата и училището приключват по-рано. Но не и аз. Не, аз бих предпочела да съм в училище, без да научавам нищо, в пълна с деца класна стая.

Не че ще съм в училище още много дълго. Осемнайсетият ми рожден ден наближава, а с него – и военната повинност. Не чиракувам при занаятчия, нямам работа, така че ще ме изпратят на война като всички други безделници. Нищо чудно, че не е останала работа, при положение че всеки мъж, жена и дете се опитва да се откопчи от постъпването в армията.

Братята ми заминаха на война, когато навършиха осемнайсет, и тримата – изпратени да се бият с езерняците. Единствено Шейд умее да пише сносно и ми изпраща писма, когато може. Не съм получавала вест от другите си братя, Брий и Трами, от повече от година. Но липсата на новини е добра новина. Семействата може и с години да не чуят нищо и накрая да открият синовете и дъщерите си на прага, прибрали се у дома в отпуск или понякога щастливо уволнени. Обикновено обаче получавате писмо от тежка плътна хартия, подпечатано с печата с кралската корона върху него, което съдържа кратко изречение в стил „Благодарим ви за живота на детето ви“. Може дори да ви изпратят и няколко копчета от разкъсаните им протрити униформи.

Бях на тринайсет, когато Брий замина. Той ме целуна по бузата и ми даде един-единствен чифт обици, който да си поделим със сестричката ми Гиза. Представляваха полюшващи се стъклени мъниста в мъгливо розовия цвят на залеза. Онази нощ си пробихме сами ушите. Трами и Шейд спазиха традицията, когато заминаваха. Сега и двете с Гиза имаме по едно ухо, окичено с по три мънички камъчета, за да ни напомнят за братята ни, сражаващи се някъде. Не повярвах истински, че ще трябва да заминат, не и докато легионерът в излъсканата си броня не се появи и ги отведе един след друг. А тази есен ще дойдат за мен. Вече започнах да спестявам – и да крада – за да купя обици на Гиза, когато тръгна.

Не мисли за това. Така казва винаги мама – за армията, за братята ми, за всичко. Страхотен съвет, мамо.

Надолу по улицата, там, където се пресичат Мил и Марчър Роуд, тълпата се сгъстява и още жители на селото се присъединяват към похода. Банда хлапета, начинаещи малки крадци, пърха из суматохата с лепкави търсещи пръсти. Твърде малки са, за да ги бива в това, и служителите на Сигурността бързо се намесват. Обикновено хлапетата щяха да бъдат изпратени на позорния стълб или в затвора на предния пост, но офицерите искат да гледат Първия петък. Задоволяват се да цапнат здравата тарторите няколко пъти, преди да ги пуснат. Дребни прояви на милост.

Едва доловим натиск върху китката ми ме кара да се извъртя бързо, действайки по инстинкт. Сграбчвам ръката, проявила достатъчно глупост да ми пребърква джобовете, и стискам силно, за да не може малкото дяволче да избяга. Обаче откривам, че вместо в мършаво хлапе се взирам в ухиленото лице на младеж.

Килорн Уорън. Чирак на рибар, сирак от войната и вероятно единственият ми истински приятел. Като деца се биехме ожесточено помежду си, но сега, когато сме по-големи – а той е с трийсет сантиметра по-висок от мен – се опитвам да избягвам спречкванията. Предполагам, че и той си има полезни качества. Да достига до високите рафтове например.

– Ставаш по-бърза. – Той се подсмихва, отърсвайки се от хватката ми.

– Или ти ставаш по-бавен.

Той завърта очи и грабва ябълката от ръката ми.

– Гиза ли чакаме? – пита и отхапва от плода.

– Тя има разрешително за деня. Работи.

– Да се размърдаме тогава. Не искам да изпусна шоуто.

– И само каква трагедия би било това.

– Тюх, тюх, засрами се, Мер – подмята закачливо той, като разклаща пръст към мен. – Предполага се да е забавно.

– Предполага се да е предупреждение, тъпак такъв.

Но той вече потегля с дългите си крачки, принуждава ме почти да подтичвам, за да не изоставам. Походката му е криволичеща, неуравновесена. Моряшка походка, така я нарича, макар че никога не е бил в открито море. Предполагам, че дългите часове на борда на риболовната лодка на господаря му, плаваща по реката, няма как да не му се отразят.

Подобно на татко бащата на Килорн беше изпратен на война, но докато моят се върна без един крак и без един бял дроб, господин Уорън пристигна в кутия за обувки. След това майката на Килорн избяга и остави малкия си син да се оправя сам. Той едва не умря от глад, но някак продължи да си търси схватки с мен. Хранех го, за да не ми се налага да подритвам торба с кокали, и сега, десет години по-късно, ето го и него. Поне чиракува и няма да се сблъска с войната.

Стигаме до подножието на хълма, където тълпата е по-гъста, напира и се бута от всички страни. Посещаването на Първия петък е задължително, освен ако не си като сестра ми „работник от съществено значение“. Сякаш бродирането върху коприна е нещо съществено. Но Сребърните обичат коприната, нали така? Дори офицерите от Сигурността, доста от тях във всеки случай, могат да бъдат подкупени с неща, ушити от сестра ми. Не че зная от опит.

Сенките около нас стават по-плътни, докато се катерим по каменните стълби към билото на хълма. Килорн взема стъпалата по две наведнъж и почти ме оставя зад себе си, но спира да ме изчака. Ухилва се надолу към мен и отмята кичур избеляла златистокафява коса от зелените си очи.

– Понякога забравям, че имаш краката на дете.

– По-добре, отколкото мозъка на дете – тросвам се и го целувам лекичко по бузата, докато минавам. Смехът му ме следва нагоре по стъпалата.

– По-кисела си от обикновено.

– Просто мразя тези неща.

– Знам – промърморва той, поне веднъж сериозен.

А после се озоваваме на арената, слънцето прежуря над главите ни. Построена преди десет години, арената е вероятно най-високата постройка в Подпорите. Не е нищо в сравнение с внушителните сгради в градовете, но въпреки това извисяващите се арки от стомана, хилядите метри бетон са достатъчни да накарат едно селско момиче да затаи дъх.

Офицерите от Сигурността са навсякъде, сребристочерните им униформи се открояват в тълпата. Това е Първият петък и те нямат търпение да видят церемониите. Носят дълги пушки или пистолети, макар да нямат нужда от тях. Както е обичайно, офицерите са Сребърни, а Сребърните няма защо да се страхуват от нас, Червените. Всеки знае това. Ние не сме им равни, макар че не бихте се досетили, ако ни погледнете. Единственото, което ни отличава поне външно, е, че Сребърните стоят гордо изправени. Нашите гърбове са превити от работа, несбъдната надежда и неизбежното разочарование от участта ни в живота.

Във вътрешността на арената с открит покрив е също толкова горещо, колкото и навън, и Килорн, винаги внимателен, ме отвежда на сянка. Тук няма седалки, само дълги бетонни пейки, но малцината Сребърни благородници горе се наслаждават на прохладни уютни ложи. Там разполагат с напитки, храна, лед дори в разгара на лятото, столове с възглавнички, електрическо осветление и други удобства, на каквито аз никога няма да се радвам. Сребърните приемат това като даденост, оплаквайки се от „окаяните условия“. Ще им дам аз едни окаяни условия, ако ми падне възможност. Всичко, което получаваме ние, са твърди пейки и няколко видео екрана с писклив звук, почти непоносимо ярки и шумни.