Тази книга е посветена на всички вас, които ни изпратихте имейли с молби за повече и повече приключения на Зоуи и приятелите й. Чухме ви и ви обичаме.
— Да, имам скапан рожден ден — уведомих котката си Нала. (Откровено казано, тя не е толкова моя котка, а по-скоро аз съм неин човек. Знаете какви са котките. Те нямат стопани, а персонал — факт, на който се опитвам да не обръщам внимание.)
Както и да е, продължих да говоря на котката си, сякаш тя разбираше всяка моя дума. Естествено, че не е така.
— Вече седемнайсет години скапаните ми рождени дни са точно на двайсет и четвърти декември. Но вече свикнах. Не е кой знае какво. — Съзнавах, че произнасям думите само за да убедя себе си. Нала измяука с котешкия си глас, който наподобяваше недоволно мърморене на стара дама. Седна и започна да се ближе, ясно показвайки, че говоря глупости. — Виж какво — продължих аз и довърших очертаването на очната си линия. (Сложих си малко туш, защото иначе щях да заприличам на страшна миеща мечка и да уплаша някого.) — Ще получа куп добронамерени подаръци, които всъщност не са за рожден ден, а неща за Коледа, защото хората винаги смесват рождения ми ден с Коледа. — Видях в огледалото големите зелени очи на Нала. — Но ще се усмихваме и ще се преструваме, че харесваме тъпите подаръци, иначе хората няма успешно да смесват рождения ми ден с Коледа.
Нала кихна.
— И аз мисля същото, но ще си траем и ще бъдем учтиви. Защото отворя ли си устата, пак ще получавам скапани подаръци, но всички ще ми се сърдят и положението ще стане неловко.
Нала не изглеждаше убедена, затова се съсредоточих върху отражението си в огледалото. За секунда ми се стори, че съм си сложила повечко очна линия, но се вгледах внимателно и осъзнах, че очите ми не изглеждат огромни и черни от нещо толкова обикновено като очна линия. Макар че изминаха два месеца, откакто бях белязана, сапфирената татуировка на полумесец между очите ми и сложният мотив от преплетени, подобни на дантела, татуировки от двете страни на лицето ми все още ме изненадваха. Проследих с връхчето на пръста си едната синя като скъпоценен камък спирална линия и несъзнателно смъкнах широкото поло на черния си пуловер, и оголих лявото си рамо. Тръснах глава, отметнах назад дългите си черни коси и разкрих необикновения филигран от татуировки, които започваха от врата ми, продължаваха към рамото и надолу от двете страни на гърба и стигаха до кръста ми. Както винаги, видът на татуировките ме зареди с трепетно вълнение смесица от почуда и страх.
— Няма друга като теб — прошепнах аз на отражението си, прокашлях се и продължих с превзето наперен глас: — Няма нищо лошо в това да бъдеш различен. Но както и да е… — въздъхнах.
Взех плика, който бях оставила на бюрото си. Над искрящия обратен адрес със златисти релефни букви беше написано: СЕМЕЙСТВО ХЕФЪР.
— Като говорим за потискащи неща…
Нала отново кихна.
— Имаш право. По-добре да приключваме. — Отворих плика и извадих картичката. По дяволите! По-лошо е, отколкото си мислех. На картичката беше изобразен грамаден дървен кръст. В средата с окървавен гвоздей беше забит старовремски пергамент, на който (естествено с кръв) бяха написани думите: „Той Е причината за днешния ден“, а вътре с червени букви беше напечатано: ВЕСЕЛА КОЛЕДА. Отдолу с почерка на мама пишеше: „Дано си спомниш за семейството си в това благословено време на годината. Честит рожден ден. С обич, мама и татко.“ — Типично — измърморих. Стомахът ме заболя. — И той не ми е татко! — Скъсах картичката на две, хвърлих я в кошчето за отпадъци и се втренчих в двата къса. — Родителите ми или не ми обръщат внимание, или ме обиждат. Предпочитам да не ми обръщат внимание.
Похлопването на вратата ме накара да подскоча.
— Зоуи, всички питат за теб — разнесе се през вратата гласът на Деймиън.
— Почакай. Почти съм готова — извиках, стегнах се, отново погледнах отражението си и реших да оставя рамото си разголено. — Белезите ми са уникални. Тъкмо ще предложа на простолюдието интересно зрелище — измънках и отново въздъхнах.
Обикновено не съм толкова сприхава. Но скапаният ми рожден ден и скапаните ми родители…
Не, не можех да продължавам да се самозалъгвам.
— Иска ми се Стиви Рей да е тук — промълвих.
Именно това ме караше да страня от приятелите си (и гаджетата — двама на брой) от един месец и да олицетворявам голям, начумерен и отвратителен дъждовен облак. Липсваше ми най-добрата приятелка и бивша съквартирантка, която всички видяха как умира преди месец. Аз обаче знаех, че се е превърнала в неживо гадно нощно същество, колкото и мелодраматично (като в глупав нискобюджетен филм) да звучеше това. В момента Стиви Рей трябваше да се суети с организирането на скапания ми рожден ден, а не да се спотайва в старите тунели под Тулса и да заговорничи с други противни неживи и смърдящи същества.
— Зи? Добре ли си? — чу се отново гласът на Деймиън и прекъсна досадните ми разсъждения.
Взех оплакващата се Нала и забързах към вратата, където едва не прегазих разтревожения Деймиън.
— Извинявай… — смотолевих.
Той тръгна до мен и взе да ме поглежда изкосо.
— Не познавам друг човек като теб, който да не се вълнува, че има рожден ден — отбеляза Деймиън.
Пуснах на земята гърчещата се Нала, повдигнах рамене и се опитах да се усмихна безразлично.
— Само се упражнявам за времето, когато ще бъда стара, да речем на трийсет, и ще трябва да лъжа на колко години съм.
Деймиън спря и се обърна към мен.
— Добре-е-е — провлече думата той. — Всички знаем, че трийсетгодишните вампири изглеждат двайсетина годишни и определено са секси. Дори сто и трийсет годишните вампири все още изглеждат на двайсет и определено са секси. Ето защо е безсмислено да лъжеш за възрастта си. Какво всъщност ти става?
Докато се колебаех какво трябва или мога да му кажа, Деймиън повдигна само едната си оскубана вежда и с най-хубавия си учителски глас рече:
— Знаеш колко чувствителни към емоции са хората като мен, затова отстъпи и ми кажи истината.
Отново въздъхнах.
— Вие, гейовете, имате страхотна интуиция.
Такива сме си. Педали — макар и малцина — но горди и свръхчувствителни.
— Педал не е ли обидна дума?
— Не и ако я употребява педал. Между другото, ти протакаш, а това не е в твоя полза. — Той сложи ръка на кръста си и тропна с крак.
Усмихнах му се, но не погледнах изражението на лицето му. С настойчивост, която ме изненада, изведнъж изпитах отчаяно желание да му кажа истината.
— Стиви Рей ми липсва — изтърсих аз, преди да съумея да се сдържа.
Той не се поколеба.
— Знам. — Очите му станаха подозрително влажни.
И това беше всичко. Думите започнаха да се леят от устата ми като вода от срутен бент.
— Тя трябваше да бъде тук, да търчи като луда, да слага украса за рождения ми ден и дори да прави домашна торта!
— Ужасна торта — леко подсмръкна Деймиън.
— Да, но щеше да бъде по някоя от любимите рецепти на майка й. — Преправих гласа си, имитирайки ужасния провинциалния акцент на Стиви Рей, и това ме накара да се усмихна през сълзи и да си помисля колко странно е, че позволявам на Деймиън да види защо и колко съм разстроена.
— А Близначките и аз щяхме да се ядосаме, защото тя щеше да настоява всички да си сложим островърхи шапчици с ластици, които щипят брадичката ти. — Той потрепери от неподправен ужас. — Господи, колко са непривлекателни.
Засмях се и почувствах, че стягането в гърдите ми отслабна.
— В Стиви Рей има нещо, което ме кара да се чувствам добре. — Осъзнах, че говоря в сегашно време едва когато усмивката през сълзи на Деймиън помръкна.
— Да, тя беше страхотна. — Той натърти на „беше“ и ме погледна така, сякаш се тревожеше за разсъдъка ми.
Само да знаеше цялата истина. Само да можех да му кажа, но не можех. Сторех ли го, това щеше да причини смъртта на Стиви Рей или моята, този път завинаги.
Хванах за ръката моя очевидно разтревожен приятел и го задърпах към стъпалата, които щяха да ни отведат долу в общите помещения на женското общежитие и очакващите ме приятели (и техните тъпи подаръци).
— Да вървим. Изпитвам желание да отварям подаръци — въодушевено излъгах аз.
О, Боже! Нямам търпение да видиш моя подарък! — изпадна във възторг Деймиън. Избирах го цяла вечност.
Усмихнах се и кимнах подобаващо, докато той бръщолевеше как е търсил идеалния подарък. Деймиън обикновено не е толкова открито гей. Не че чудесният Деймиън Маслин не е гей. Той е пълен хомо, но е висок, с кестенява коса, големи очи и е симпатично хлапе с вид на супер гадже (и наистина е така, но ако си момче). Деймиън не ласкае хората, но ако стане дума за пазаруване, определено показва момичешки наклонности. И това ми харесва. Мисля, че той изглежда много сладък, когато изпада във възторг по въпроса колко важно е да се купуват хубави обувки, и в такива моменти бъбренето му ме успокоява. Деймиън ми помагаше да се подготвя за противните подаръци, които (за съжаление) ме очакваха. Жалко, че не можеше да ми помогне да се справя с онова, което в действителност ме безпокоеше.