Пералнята „Сент Джоузеф“, главно седалище на клана Прици, бе ниско и широко триъгълно здание, врязало се като парче торта в центъра на Флетбуш. През октомври 1969 г. се навършиха пет месеца, откакто Винсънт Прици бе станал бос, т.е. след оттеглянето на баща му, за когото този акт означаваше формално предаване на титлата и задълженията в ръцете на сина и отпадане на всекидневното ходене в „пералнята“. Нищо не беше се променило. Босът бе Винсънт, но негов бос си оставаше дон Корадо.
Винсънт бе сериозен мъж със строг вид: лицето му, свито като юмрук, излъчваше едва сдържана ярост и наподобяваше една от куклите на сеньор Уенсис с антиобществено поведение. Страдаше от подагра, високо кръвно налягане, язва, псориазис — защото беше човекомразец. Цели двадесет и четири години беше sottocapo1 и vindicatore2 на баща си; сега босът беше той. Но дори и това ненавиждаше. Винсънт заговорничеше със собственото си невежество. Човек блъскан и бит отвсякъде, той ръфаше плътта си и я изплюваше върху света.
Стаята му с два прозореца и голямо бюро бе лишена от всякакви други вещи, ако не смятаме двата телефона и бронзова, скосена по краищата табела на стенала, която гласеше: „Благодаря за това, че не пушите“. До стената отляво имаше огромна маса с подредени двадесетсантиметрови статуетки на светци и картината „Исусово свято сърце“, поставена в бронзова рамка. Винсънт беше роден в деня на Девата от Палермо, св. Нимфа, приела мъченичеството в Сицилия, чиито свети мощи, заедно с тези на св. Респий и св. Трифон се съхраняваха в Рим, и тя беше негова покровителка; статуетките на тези светци стояха на масата редом със св. Антоний и св. Дженаро. На стената срещу бюрото се виждаше един от работните девизи на Ай Би Ем, също в рамка, на италиански: credere3, с големи черни букви върху сребърна апликация на оранжева основа. Три стола, светло кожено канапе и светъл килим довършваха подредбата на стаята.
Изпи хапче за кръвното, после диуретик, хапче против подаграта и триста двадесет и пет милиграма аспирин, който трябваше да поразреди кръвта му: зачака промяна в състоянието си. Нищо не почувствува.
Изрева в отворената врата: „Доведете ми Чарли Партана!“ Всяка дума бе рязка като звук на трион. За да постигне такова въздействие, бе работил четиридесет и пет години. Така говореха всички мъже от тяхната среда; мигновено трябваше да стане ясно, че момчета като тях не се шегуват.
Стаята на Партана беше две врати след тази на боса. Със същата големина, но не така украсена — никакви табелки с надписи, никакъв килим, никакви статуетки, никакво канапе. Чарли беше заместник и изпълнител на волята на боса. Беше на тридесет години. Имаше способността временно да изключва какво става около него, отчужден напълно. Когато беше на тринадесет, Корадо Прици предрече, че той ще бъде „скритата пружина“, защото никой не забелязваше присъствието му. Би могъл да изпотроши някоя от витрините на „Маси“ без някой да го усети.
Чарли Партана беше гъвкав и строен, кокалест, с лице на товарен кон — безизразно, дълго и тясно; големи очи, залепени до носа му. Веждите му стърчаха над очите, а гласът му произвеждаше звуци, подобни на шум от тежка стоманена шейна върху сгурия. Подреждаше мислите си бавно, но с усърдна точност. Седеше зад бюро с празни чекмеджета, с изключение на едно, в което държеше швейцарски армейски нож с ножичка, с която имаше навик да реже ноктите си. Беше много спретнат човек.
На три стола около бюрото седяха доверениците на семейство Прици, които бяха caporegime4. Под командата на всеки имаше приблизително шестстотин човека — специалисти и мускулна сила, действуващи или в резерв.
„Малкият Ейб“, Гароне Таркуин, единият от тях, говореше за новите строителни замисли в кметската канцелария. Гароне беше получил прякора си преди тридесетина години, от когато датираше откритието му как да не се бръсне всеки ден — беше пуснал бакенбарди, покриващи бузите му като на Ейбрахам Линкълн. Изглеждаше двоен: месест и късичък. Говореше, сякаш бе учил на дикция самия Луис Армета. Отговаряше за съюзите на строителните работници и предлагаше да изтеглят водопроводчиците, гипсаджиите и електротехниците от проекта „Гардън Гроу“ — гигантски, шикозен жилищен квартал, израстващ на мястото на множество сринати със земята евтини къщи; хората на кмета си бяха прибрали пая тихомълком.
— Това копеленце се перчи и ми се прави на важен, какво си мисли, за бога!
Другите двама capi5 бяха Роко Сестеро и Сал Прици, син на Винсънт (овдовял за втори път) от първия му брак. Говореха едновременно, разярени от подлата кражба на кметските хора, които се стискаха да делят, когато в стаята нахлу Водопроводчика, прекъсвайки всички:
— Чарли, шефът те вика.
— Кажи му след десет минути.
— Без мен, яде го подаграта.
Чарли се извърна бавно със стола и го обля с ледения душ на страха. Роко Сестеро, под чието пряко разпореждане попадаше Водопроводчика, го съжали.
— Сваляй си шапката, когато си вътре — каза Чарли. Водопроводчика се изниза заднишком, затваряйки вратата много внимателно.
Щом приключиха, Чарли отиде при Винсънт.
— Къде се мотаеш? — каза Винсънт.
— Остават само шест седмици до изборите. Чака ме много работа.
— Е, как е?
— Работата на кмета е опечена.
— А Малоун?
— Смятай го пропаднал.
— Добре. Сега ме слушай, Чарли. Дженаро Фустино и Фартс Еспозито — Пръдльото, пристигнаха вчера. Искат да отидат тази вечер в „Латино“. Работя по цял ден, а очакват от мен да стоя и цяла нощ, като че съм момче за развлечение. Подаграта ме убива. Накратко, ти ще ги заведеш, о’кей? Те са в „Палас“.
— А вечерното училище?
Забележката се заби право в язвата на Винсънт, но дон Корадо бе толкова горд от решението на Чарли да вземе диплома за средно образование, след като бе зарязал ученето още на петнадесет години, че Винсънт трябваше да се примирява.
— За бога, „Латино“ е нощен клуб, отваря по-късно, другите от класа никога ли не отсъствуват?
— Добре, Винсънт, ще се оправя, казвам само да не изпусна часовете.
(обратно)Казиното „Латино“ беше голям нощен клуб в Ню Йорк, собственост на семейство Прици. Намираше се в най-сигурната част на града, улиците около Източна Шейсета, близо до Сентръл Парк, квартал до такава степен различен от Бруклин, че Чарли разпознаваше сградата само нощем.
Заведението носеше тлъсти печалби, но основното му предназначение бе да събира и забавлява нощем деловите партньори на семейство Прици, пристигащи отвсякъде в Ню Йорк във връзка с различни предварителни уговорки. В приземния етаж се помещаваха бар и коктейлна зала. Нощният клуб беше в подземието на сградата. В средата на всяка маса имаше цветя със скрити вътре микрофончета, които при желание можеха и да се включват към записващото устройство-майка, също разположено в сутерена. В казино „Латино“ човек можеше да види каймака на кабаретните дарования, най-добрите изпълнители в страната, които толкова се бяха изкушили от хазарта в хотелите и клубовете на Прици в Лас Вегас, Атлантик Сити, Кентъки и Маями, където работеха, че се бяха превърнали в заложници на фамилията — отработваха дълговете си там, където ги пратеха. Трима-четирима си останаха вечни длъжници.
Казиното имаше великолепни певици и шест зашеметяващи танцьорки — невероятно зрелищни. Анджело Партана казваше, нека забравим за ден-два Лос Анджилиз и звездите от нашумелите филми, и подиумът се изпълваше с разкошна плът, запазена марка.
Върху момичетата не се оказваше натиск да бъдат любезни с гостите. Би накърнило дългосрочните интереси на фамилията, и момичетата знаеха това. От време на време, ако имаше някоя по-важна птица, оберкелнерът Смаджа канеше момичетата да поседят при гостите в почивките между излизанията си, но само певиците; танцьорките се пазеха за гости, в компания с някои от приближените на семейството. Но и с певиците не беше лесно, само след доста пререкания и убедителни доводи Смаджа довеждаше някоя от тях.
Момичетата знаеха, просто бяха сигурни, че нямаше да си имат неприятности, ако откажат да придружат клиента извън заведението, пък бил той дори и някой от хората на Винсънт Прици. Обаче, ако се случеха на една маса със самия бос, то те решаваха в полза на госта и услугата.
Дженаро Фустино беше бос на клона в Ню Орлиънс. Женен за най-малката сестра на дон Корадо, Бърди, той се разпореждаше с територия, простираща се от Луизиана, през Тексас, до Оклахома, а на запад обхващаше и южните краища на страната, чак до границата с Калифорния. С неговата флотилия малки самолети той товареше от Мексико дрога и часовници, а разтоварваше стоката на близо четиридесет малки американски летища и пресушени местности и езера. Фустино бе съдружник на Прици в организираната на международна основа операция с часовници; същото се отнасяше и за алкохола и „тревата“, но сега се бе заел да наложи във владенията си последната новост — идея на дон Корадо Прици — изключителните права върху възстановяването на стари пощенски марки: клеймото се изличаваше със специален химикал, който Прици доставяше от Ню Йорк, и марките се препродаваха с отстъпка 45 процента от тяхната първоначална цена. Вносът на състезателни коне от Англия и Ирландия за хиподрумите на Дженаро в Луизиана и Арканзас също бе област на сътрудничество между двете семейства.