На Стейси
Трябва да живееш с мен, докато го преживявам…
Макар и белетристична творба, това не е научнофантастичен роман. Съдебномедицинските методи, технология и апаратура, с които ще се запознаете тук, вече функционират, дори в този момент — докато четете книгата. Някои от нещата, на които ще се натъкнете, са крайно обезпокоителни. Но всичко това е възможно.
Някои споменати в текста обекти са реални и действащи. Сред тях са:
• Военната морга при Военновъздушната база в Доувър;
• Съдебен лекар към медицинските служби на Въоръжените сили;
• ДНК лаборатория на Въоръжените сили;
• Институт по патология към Въоръжените сили;
• Министерство на отбраната;
• Агенцията за авангардни изследователски проекти към Министерството на отбраната;
• Британски кралски институт на обединените служби по отбрана и сигурност;
• Дистанционна система за наблюдение на специално въоръжение с пряко действие.
Макар да са изцяло в сферата на възможното, Кеймбриджкият център по съдебна медицина, Изправителният център в Чатам, „Отуол Технолъджис“ и Транспортът по оперативно отстраняване на трупни останки са плод на авторското въображение, както и героите на настоящото повествование и самият сюжет.
Всички чудесни мъже и жени от Системата за съдебномедицински експертизи към Въоръжените сили и Института по патология към Въоръжените сили, които бяха така любезни да споделят своите прозрения и авангардни познания и които ме впечатлиха с дисциплината, всеотдайността и приятелството си.
Както винаги, съм дълбоко задължена на доктор Стейси Грубър, директор на Центъра по когнитивно и клинично невроизобразяване в болницата Маклейн и доцент към Медицинското училище в Харвард, Катедра по психиатрия.
И, разбира се, изразявам признателност към доктор Марчела Фиеро, бивш главен експерт по съдебна медицина на Вирджиния, и доктор Джейми Даунс, съдебен лекар в Савана, Джорджия, заради вещината им във всичко, свързано с патологията.
(обратно)Захвърлих изпъстрения с петна медицински халат в контейнера за заразено с биологични агенти облекло в съблекалнята на женския състав и свалих от себе си останалите дрехи и медицинските обувки. Зачудих се дали надписът с черни букви „Полк. Скарпета“ върху гардероба ми ще бъде свален още на сутринта, когато вече ще съм в Ню Ингланд. По-рано не ми беше минавала през ум тази мисъл, но сега се изпълних с безпокойство. Част от мен не искаше да напусне това място.
Въпреки шестте месеца изнурителна подготовка и потискащата необходимост всекидневно да се занимавам с трупове като част от задълженията си към правителството на Съединените щати, животът във Военновъздушната база в Доувър си имаше своите хубави страни. Престоят ми тук се оказа изненадващо лек. Дори приятен, бих казала. Щеше да ми липсва събуждането преди зазоряване в непретенциозната стая, военните панталони, спортното поло и ботушите, които обувах, преди да се отправя в хладния сумрак през паркинга към клуба на голф игрището за чаша кафе и закуска на път към военната морга, където завеждащият беше друг. Вече не бях шеф на дежурните съдебни лекари. Всъщност, доста хора имаха по-висок ранг от мен и основните решения не бяха мое задължение. Но в Масачузетс, където всички зависеха от мен, нещата бяха различни.
Понеделник, 8 февруари. Стенният часовник над блестящите бели мивки сочеше 16:33 с осветени в червено цифри, сякаш ме предупреждаваше. Очакваше се след по-малко от деветдесет минути да се появя по Си Ен Ен и да обясня какво е да си специалист по съдебномедицинска радиологична патология, защо аз съм такава и какво общо имат с това Доувър, Министерството на отбраната и Белият дом. С други думи, вече не съм съдебен лекар, ще кажа аз, не съм дори бивш служител към органите за издаване на изпълнителен лист към медицинските служби на Въоръжените сили. След 11-и септември, след нападението над Ирак от Съединените щати, а сега и с повишеното военно присъствие в Афганистан — преговарях точките, на които щях да се спра: границата между военния и гражданския свят завинаги ще си остане размита. Бих могла да дам пример: миналия ноември само за четирийсет и осем часа тук бяха докарани тринайсет убити бойци от Средния изток; същият беше и броят на жертвите от Форт Худ, Тексас. Масовата смърт не се ограничаваше до бойното поле, макар да не бях съвсем сигурна кое наричаме „бойно поле“. Може би то е повсеместно, ще кажа аз по телевизията. То е в нашите домове, в училищата ни, в църквите, в самолетите от търговската флота; навсякъде, където работим, пазаруваме и ходим на почивка.
Подреждах тоалетните си принадлежности, докато систематизирах коментарите, които трябваше да направя относно триизмерната радиология, ползата от компютърната томография, сканирането в моргата. Напомних си да не пропусна да подчертая, че макар новата централа в Кеймбридж, Масачузетс, да беше първата в Съединените щати гражданска институция, упълномощена да извършва виртуални аутопсии, тази в Балтимор щеше да е следващата, и в крайна сметка това беше технологията на бъдещето. Благодарение на технологията традиционната аутопсия чрез дисекция, при която постфактум се правят снимки с надеждата да не пропуснеш нещо или да не замърсиш обекта с някакъв артефакт, можеше да бъде драстично подобрена, да бъде прецизирана — и това щеше да стане.
За съжаление, довечера нямаше да се появя по „Вести от света“, понеже като се замислих, ми се стори, че ще е по-добре, ако водех този диалог с Даян Сойър. Проблемът с редовните ми появи по Си Ен Ен беше, че прекалената информираност често подхранва презрение, но трябваше да се сетя за това по-рано. Хрумна ми, че интервюто може да излезе твърде лично и че би трябвало да спомена за това пред генерал Бригс. Трябваше да му разкажа какво се случи сутринта, когато обезумялата майка на един мъртъв войник се нахвърли върху мен по телефона с обвинения за предумишлени престъпления и заплаши, че ще се оплаче пред медиите.
Когато хлопнах вратата на гардероба си, металът изтрещя като оръдеен залп. Пристъпих по жълтеникавите плочки, които винаги усещах хладни и гладки под босите си крака. Носех тоалетна чантичка с шампоан и балсам със зехтин, ексфолиант от фосилизирани морски водорасли, обезопасена самобръсначка, флакон с гел за бръснене за чувствителна кожа, течен сапун, кърпа, освежител за уста, четка за зъби, четка за нокти и ароматно масло марка „Нютроджина“, което щях да използвам накрая. Прилежно подредих вещите си на покрития с плочки рафт в откритото сепаре, завъртях крана и горещата вода плисна върху мен. Обърнах се, за да ме облее цялата, и вдигнах лице нагоре, после вперих очи в пода, в бледите си крака. Оставих водата да струи върху врата и главата ми с надеждата, че схванатите ми мускули малко ще се отпуснат. Представях си, че влизам в гардеробната в апартамента си и избирам какво да облека.
Генерал Бригс — Джон, както го наричах насаме — искаше да нося синята бойна униформа на летец от Военновъздушните сили, но аз му се противопоставих. Би трябвало да избера обичайните си цивилни дрехи за интервюта по телевизията — може би семпъл тъмен костюм, блуза с висока яка в цвят слонова кост и скромния „Брегет“ с кожена каишка, подарък от племенницата ми Луси. Не огромния „Бланпен“ с тъмен циферблат и керамичен фасет, също подарък от нея, понеже тя беше обсебена от часовниците — всъщност от всичко технически сложно и скъпо. И не панталони, а пола и обувки на ток, за да изглеждам безобидна и достъпна — трик, който научих преди време в съда. По някаква причина съдиите обичат да съзерцават краката ми, докато подробно и картинно описвам анатомичните данни за смъртоносните рани и последните мигове от живота на жертвата. Бригс щеше да остане разочарован от избраното от мен облекло, но по време на Суперкупата снощи, след като вече си бяхме пийнали, аз му напомних, че никой мъж не може да казва на жена как да се облича, освен ако не е Ралф Лорън.
Парата от душа се раздвижи, понесена от течението. Стори ми се, че дочувам стъпки. Изведнъж ме обзе безпокойство. Би могъл да е всеки — военен служител, лекар или някой друг, упълномощен да пребивава на тази строго охранявана територия, който отива до тоалетната, да ползва дезинфектантите или да се преоблече. Сетих се за колегите, с които току-що бях в главната зала за аутопсии, и си казах, че сигурно пак е капитан Авалон. Тя неотстъпно присъстваше цяла сутрин по време на компютърната томография, сякаш след толкова време аз още не можех да се справя сама — а после, лепкава като мъгла, цял ден се навърташе около работната ми маса. Трябва да е капитан Авалон. Почти сигурна бях — винаги беше тя. Заля ме вълна от раздразнение. „Махай се.“