На Сюзън, Лиона и Кейт — другите жени в моя живот
„Съществуват само две сили, които свързват хората — страхът и интересът.“
Наполеон Бонапарт
И нека с търпение изминем предстоящото нам поприще.
Послание към евреите, 12:1
Всички действащи лица в книгата „Френска целувка“ са измислени, с изключение на историческите личности. Всяка прилика с живи или починали лица е случайна.
Турет-сюр-Лу е обрисуван такъв, какъвто е в действителност, но църква „Св. Богородица от Бенва“ не съществува. Не съществува и църквата „Св. Троица“ в Ню Канаан.
(обратно)Турет-сюр-Лу, Франция — Ню Канаан — Кънектикът
„На зазоряване привиденията изчезват.“ Тази мисъл се въртеше в главата на Тери Хей, докато прекосяваше площада на средновековното градче Турет-сюр-Лу.
Вятърът беше довял тежки облаци откъм Средиземно море и Тери бе шофирал своя нает опел по виещия се път от Ница под проливен дъжд, а преди да потегли от хотела, беше закусил с кафе и кроасани в ресторанта на покрива, загледан в индиговите силуети на планините на Прованс върху сивия фон на предизгревното небе.
Седнал над полупразната чаша кафе, той се питаше дали падението се дължи на познанието или на действието. Докато дояждаше последното парче кроасан реши, че причината е в действието. Нещата щяха да бъдат далеч по-различни, ако беше станат писател. Писателят поначало работи с измама. Но той създава само думи, така че измамата съществува единствено върху изписаната страница. Моралните ценности нямаха значение. Силата и слабостта на писателя са в това, че той може да създава, но не може да руши. Затова Тери беше избрал другия път — действието. Действието означаваше живот. Но и смърт.
След това първите лъчи бяха разпръснала здрача. Бе настъпило утрото — прашно, ветровито и сякаш изпълнено с някакво предзнаменование. Той бе кръстосвал красивите улици на Ница, които, сякаш в отговор на напрежението му, бяха смълчани и враждебни.
За да разсее скуката, докато караше към долината Лу, включи радиото. Изабел Аджани пееше на френски: „Моментът на истината е ярък като слънце в нощта. Дърветата светят като медни от жарта на очите ти, а времето насочва твоите ръце.“
Тери си представи черни маслини, плувнали в зехтин, и хрупкав селски хляб. Мисълта за това типично провансалско ядене го накара да усети глад, макар че едва минаваше десет, а Ница беше само на пет мили зад гърба му.
Слънцето все още не се показваше. Облаците не помръдваха, черни и тежки като театрален декор. Дъждът заваля внезапно, като плътна пелена. Изпаренията от гъстата ниска растителност, обграждаща древните каменни стени на Турет-сюр-Лу, ги скриваха от погледа, тъй че градчето, кацнало на виещия се хребет на планината, се стори на Тери като рог на грамадно чудовище от приказките, легнало на земята.
Гълъбите шумно се разпръсваха по пътя му, докато вървеше по калдъръмения площад. В лявата си ръка носеше куфарче от неръждаема стомана, приковано с верижка за китката му. Сред пъстрите групички от туристи, заровили носове в пътеводителите или сновящи около колите си, сред играещите наоколо деца изведнъж му се стори, че прекалено много бие на очи.
Топката, с която играеха децата, подскочи към него. Той я улови и я хвърли обратно, при което стоманената верижка издрънча. Децата се втренчиха в него, оставяйки топката да подскача по паветата и да плаши гълъбите, които протестираха гърлено и излитаха, изчезвайки като привидения на зазоряване.
Той премина през каменния портал в дъното на площада и сякаш се пренесе петстотин години в миналото. Високите каменни фасади на сградите се издигаха като канари от двете страни на стръмните калдъръмени улички, толкова тесни, че двама души трудно можеха да се разминат по тях. През един отворен прозорец се чу плач на бебе, след това мек, тъжен глас запя приспивна песен.
В този ранен час единствените хора, които се мяркаха по улиците, бяха учтивите, усмихнати собственици на магазинчетата, които отключваха рулетките на витрините с огромни ръждиви ключове и му пожелаваха „Добро утро“, когато минаваше покрай тях. Носещият се из въздуха мирис на прясно изпечен хляб беше истинско изтезание.
Той спря и погледна през една пролука между сградите. Целият склон на планината, чак до обвитите в тънка мъгла скалисти възвишения, откъдето бе дошъл, беше покрит с подгизнали от дъжда маслинови дървета. След месец-два щеше да разцъфти лавандулата, покривайки земята на мили наоколо с благоуханен виолетов килим. Тери проточи врат и видя една кола да се изкачва по шосе D 2210 от Ванс — същото, по което беше пристигнал и той. Гледан от тук светът изглеждаше далечен и смален, сякаш го наблюдаваше от обратната страна на далекоглед.
На първия завой Тери зави наляво, след това — веднага надясно. Последва спускане по виещи се каменни стъпала, така изгладени, сякаш векове наред по тях беше текла вода.
Тук светлината беше по-слаба. Върху опушен каменен светилник, използван преди векове да осветява улицата, дремеше пухкава черна котка. Когато Тери мина покрай нея, тя отвори очи и ги впери в него с типичното за котките нямо, напрегнато любопитство.
По-нататък вниманието му бе привлечено от витрината на едно ъглово магазинче. Зад стъклото висеше марионетка, а конците бяха невидими на фона на черно кадифе. Беше изящна ръчна изработка. Представляваше Колумбина, приятелката на Арлекин, облечена в традиционния червено-бял палячовски костюм на ромбове. Върху боядисаното й лице беше изрисувана една сълза. Едва след като се взря по-внимателно, Тери забеляза още една фигура, полускрита в сянката зад гърба й — дявол, с красиво изработено лице и с рога, разпрострял костеливи ръце на черния фон. Тери стоя доста време, загледан като омагьосан в марионетката. Накрая поклати глава и продължи по пътя си.
Тук, в ниското, в края на дълга сенчеста алея, се намираше църквата „Св. Богородица от Бенва“. Дори по пладне слънчевите лъчи не достигаха до белите й каменни стени. Огромните дървени врати бяха разтворени, масивният им железен обков проблясваше матово.
Въздухът във вътрешността на църквата беше изпълнен с прах и ехо. Сякаш самите небеса й придаваха този дъх на минало, на история. Височината на вътрешните галерии по-скоро можеше да се почувства, отколкото да се види. Малка, написана на ръка табелка съобщаваше на посетителите, че името Бенва произлиза от ben vai, което някога е означавало на провансалски „добър път“.
Тери влезе в главното светилище и дълго време остана неподвижен, оглеждайки сантиметър по сантиметър мрачното помещение. Не можеше да долови никакво движение, нито звук, който да му подскаже, че не е сам, но независимо от това продължаваше да е нащрек, като си повтаряше библейската притча: „Бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби.“
Тръгна по централния проход, между редовете почернели от старост и употреба празни дървени скамейки. Мина му през ума, че хората са използвали тези седалки, когато на земята единственият източник на светлина е бил огънят.
Седна на втория ред, както беше уговорката.
Стените наоколо бяха покрити със стенописи, изобразяващи в подробност разпъването и възкръсването на Христос. Тери почувства, че се задушава в тази атмосфера на пресилена болка и мъчения. Точно срещу него имаше огромно дървено разпятие. Увенчаната с тръни глава на Спасителя беше наклонена на една страна, а хлътналите му очи се взираха измъчено и някак жадно, сякаш искаше да зададе на влезлия в църквата някакъв въпрос. Тери не беше религиозен, но се запита какъв ли би могъл да е въпросът.
— Bonjour, мосю Хей.
Тери се обърна и видя, че някой е седнал на скамейката зад него.
— Стреснахте ме — каза той. — Не чух кога сте влезли.
— Нищо чудно. Аз дойдох преди вас. — Гласът на мъжа беше странно глух, сякаш се чуваше от телефонна слушалка.
— Вие сте мосю…?
— Мабюс.
Тери се опита да разгледа непознатия, но в мъглявата неясна светлина на храма той сякаш се сливаше с останалите сенки. Виждаше се само, че е дребен на ръст.
— Сигурно се шегувате — каза той. — Това не е ли име на филмов герой?
— Не бих могъл да знам, тъй като рядко ходя на кино — отговори мъжът, след което извади едно ветрило, отвори го и започна да го размахва под брадичката си. Тери го досмеша.
— Но аз говорих по телефона с друг човек — каза той. — С мосю Мило.
— Мило протяга ръка към това, което иска, а моите пръсти го сграбчват — каза Мабюс и високопарните му думи прозвучаха зловещо и странно уместно в тази мрачна обстановка.