Всичко започна така, както ще започне краят на света — с телефонно позвъняване в три часа сутринта. Беше Лари Калън, който страда от безсъние и смята, че и с другите е така. Подозирам, че именно Калън ще ми донесе вестта за развоя на събитията при Армагедон1.
Вместо да каже „здрасти“ или „как я караш“, или поне да изрази съжаление за наближаващия край на света, той ме попита:
— Искаш ли да работиш за най-опасния човек във Вашингтон?
— Мистър Хувър отдавна не е между живите — рекох аз.
— Исках да кажа за Франк Сайз.
— О, Сайз!
— Кво значи това „О, Сайз“?
— Познаваш ли Франк Сайз? — попитах.
— Естествено, че го познавам. Той ми е клиент. Какво имаш против него?
— Ами преди всичко — казах аз — много лъже.
— Да, ама после винаги се извинява. Публикува хубавичко опровержение.
— „И няма разбити сърца…“
В три сутринта само му го изтананиках, но все още не бях във форма.
— Какво беше това? Какво си тананикаш? Не разбрах.
— От една песничка. Нищо особено.
— Каква песничка?
— На Боб Хоуп2 — „Благодаря за спомена“. Той я пял на Шърли Рос в „Голямата радиопрограма на 1938“. Мисля, че беше в трийсет и осма. Досега трябва да му е дошла до гуша.
— Това е годината, в която си роден. Хиляда деветстотин трийсет и осма.
— Точно така.
— Годинките ти се трупат.
— Господи, Лари, направо можеш да накараш човек да се замисли.
— Точно това трябва и да направиш — да помислиш за бъдещето си. Ако не помислиш сега, какво пък, ще имаш много време да мислиш за него, като станеш на петдесет и почнеш да висиш по улиците с някой и друг цент в джоба и без покрив над главата си.
Лари Калън, сам навършил вече петдесетте, беше може би най-преуспяващият адвокат, специалист по финансовите въпроси във Вашингтон. Той, изглежда, пръв научаваше клюките, познаваше всички, за които се отнасяха, и явно повечето му бяха клиенти. Освен това бе и истинска рожба на депресията. Споменът за нея го преследваше и той обичаше да рисува ярки словесни картини на петдесетгодишни екземпляри, които висят по уличните ъгли, а в джобовете им се гонят по няколко цента. Понякога можеше да прибави малко лапавица и вятър.
— Какво му трябва на Франк Сайз? — попитах аз.
— Любознателен репортер като него.
— Аз не съм любознателен репортер, аз съм любознателен историк.
— Ти си копой — рече Калън. — Федерален копой, но дори не ти дават постоянна държавна служба. Ти си консултант.
— Консултант за сто и осем долара на ден — казах аз. — Колкото до службата, аз съм най-издръжливият консултант в този град. Като започнеш от случая Камелот.
— И Били Сол Естес.
— И нигерийската афера с наркотиците в корпуса на мира — добавих аз. — Хубавичко потулихме тая историйка.
— За дванайсет години си имал двайсет и един случая — рече Калън.
— Поръчения, Лари. Работя само по поръчка на моя Президент.
— Без трудов договор — каза той. — Никаква пенсия. Нито болнична осигуровка. И освен това политическите ти схващания са съвсем объркани. Още не мога да проумея как изобщо оцеля през последните четири години.
— Много просто — отвърнах аз. — Само изравях някои от труповете, дето едно време бяха заровени с моя помощ. Навярно ще мога да върша същите услуги и за следващата администрация. Ако има такава.
— Май трябва да говориш с Франк Сайз.
— Франк Сайз спомена ли нещо интересно в смисъл на пари?
Последва кратка пауза.
— Знаеш ли, всъщност аз не съм разговарял с Франк.
— С кого всъщност си разговарял?
— Ами говорих с Мейбъл Сингър. Тя е личната секретарка на Франк. Познаваш ли Мейбъл?
— Чувал съм за нея — отвърнах. — Мейбъл спомена ли нещо интересно, в смисъл на пари?
— Ами не, но спомена друго, което май ще те заинтересува.
— Какво?
— Можеш да работиш вкъщи.
— Искаш да кажеш, че няма да има от девет до пет ли? — попитах аз.
— Точно така.
— Сигурен ли си?
— Затова ти се обадих — рече Калън. — Така ще имаш време да проучваш оня французин, заради когото непрекъснато пишеш писма. Как му беше името? Бон или нещо такова?
— Бонвил — казах аз.
— Да, Бонвил. Май от известно време е мъртъв, а?
— От стотина години — отвърнах.
(обратно)В края на 1959 година кандидатствах за докторска степен по история в Колорадския университет, когато Боби Кенеди направи обиколка из Западните щати, за да търси хора, които биха се радвали да видят брат му кандидат за президент. Макар по онова време да бях само двайсет и една годишен и социалист на думи, бях основал организация, която се наричаше „Републиканските студенти за Кенеди“. Тя бе вдигнала много шум, но това не бе достатъчно, за да попречи на Джон Кенеди да загуби изборите в Колорадо през 1960 с близо 62 000 гласа. Вече не съм социалист. След дванайсет години служене на правителството ми се струва, че съм анархист.
Ала братята Кенеди, горещи привърженици на „системата на заслугите“3, ми бяха благодарни за усилията, така че ме поканиха във Вашингтон. Когато пристигнах в началото на февруари 1961 г., никой не знаеше за какво точно съм там, затова ме направиха консултант с 50 долара на ден и ме прикрепиха към нещо, наречено „Храна за мира“, чиято дейност се направляваше от малък апартамент в старата административна сграда в съседство с Белия дом от един млад бивш конгресмен на име Джордж Макгъвърн, който също не знаеше какво да прави с мене.
Накрая решиха, че като обещаващ историк би било добре да отразя за историята експедицията на първата пратка на „Храна за мира“ от момента, в който тя напусне Балтимор със съответната духова музика, докато стигне до стомасите на онези, чиито сърца и умове непременно щеше да спечели на страната на демокрацията. Мисля, че в 1961 всички бяхме все още мъничко наивни.
Първата пратка беше 300 тона пшеница, предназначена за стомасите на поданиците на една от държавите по западното крайбрежие на Африка, току-що отърсила се от двувековна британска колонизация. Една трета от пшеницата изчезна на черния пазар в деня, в който бе разтоварена. Останалата просто се изпари само за да се появи няколко седмици по-късно, когато някакъв холандски товарен кораб, регистриран под либерийски флаг, пусна котва в Марсилия.
След някакви си шест седмици отбрани елитни части от армията на новата африканска държава се накичиха с френските деветкалиброви автомати МАТ-49 и аз се погрижих да им направят няколко чудесни снимки, които връчих заедно с доклада си от 129 страници, озаглавен „Къде отиде пшеницата или колко деветмилиметрови патрона има в един бушел4?“
После някак си станах неофициален специалист по въпросите на алчността и корупцията, когото временно назначаваха или натрапваха в едно или друго правителствено учреждение, което бе успяло да се окаже натясно. Обикновено в продължение на два-три месеца тършувах и си завирах носа навсякъде, ровех се из архиви, с мрачен и загадъчен вид задавах въпроси. После написвах дълъг доклад, в който неизменно се разказваше някоя твърде мръсна история за подкупи и алчност сред онези, които продаваха на правителството, и за користолюбие в душите на тези, които купуваха.
И почти винаги докладите ми потъваха някъде, а в същото време друг се разтичваше да позамаже нещата. Онези от докладите ми, които все пак виждаха бял свят, бяха свързани с големи скандали, раздули се така шумно, че бе невъзможно да се потулят. Идва ми наум за аферата с Краля на фъстъченото масло. Или когато няколко мошеници от Медисън Авеню5 оскубаха Комитета за икономическо развитие. Този доклад озаглавих „Бедността, е там, където са парите“.
Предполагам, че републиканците ме оставиха за фасада. Когато се върнаха на власт през 1969 година, отново бях повикан в старата административна сграда, в същия онзи апартамент, където бе започнало всичко преди осем необикновени години. Там още един бивш конгресмен, чието име дори не си спомням, ме осведоми, че биха се радвали, ако продължа да се занимавам с досегашната си дейност, каквато, по дяволите, и да била тя, макар че всъщност нямало да има кой знае каква нужда от услугите ми, тъй като новата администрация щяла да бъде чиста като… м-м… като…
— Вода ненапита — подсказах му аз.
— Именно — отвърна бившият конгресмен.
Така че аз останах, като се местех от едно учреждение или ведомство в друго, откривайки във висшите и низши кръгове ни повече, ни по-малко корупция и мошеничество отпреди.
Но пътувах по-малко, много по-малко, и това ми позволяваше да прекарвам повечето съботи в Библиотеката на Конгреса, в компанията на покойния капитан Бенджамин Луи Йолали де Бонвил от Седми пехотен полк на армията на Съединените щати, възпитаник на Уест Пойнт, протеже на Том Пейн6, планинар, приятел на Уошингтън Ървинг, неудачник и както подозирах — някогашен таен агент на военния министър.