Майкъл Дж. Съливан
Конспирация за Короната

втора книга от поредицата ОТКРОВЕНИЯТА НА РИРИЯ 

Авемпарта

1
Колнора

Докато мъжът пристъпваше от сенките, Уайът Деминтал знаеше, че това ще бъде най-лошият - и най-вероятно последният - ден от живота му. Облечен в сурова вълна и необработена кожа, мъжът бе смътно познат; съзряно за кратко на свещта лице преди около две години, което Уайът се бе надявал да не вижда никога повече. Мъжът носеше три меча, всеки от които нащърбен и затъпял, със захабени дръжки. Извисявайки се над Уайът с близо фут, с по-широки рамене и мощни ръце, той стоеше с разпределена равномерно сред върховете на стъпалата си тежест. Очите му фиксираха Уайът по начина на взиращ се в мишка котак.

- Барон Делано ДеУитт от Дагастан? - не бе въпрос, а обвинение.

Уайът усети как сърцето му се свива. Дори и след като разпозна лицето, част от Деминтал - оптимистът, някак съумял да оцелее през всички тези ужасни години - изрази надежда, че мъжът иска само парите му. Но тази надежда умря при звука на думите.

- Съжалявам, объркал си се - отвърна на препречващия пътя му мъж, опитвайки се да звучи приятелски, безгрижно - невинно. Дори се опита да прикрие калианския си акцент.

- Не, не съм - настоя мъжът, докато прекосяваше пътя, приближавайки се, скъсявайки удобното разстояние между тях. Ръцете му висяха свободно, което ги правеше по-заплашителни, отколкото ако си почиваха върху петите на мечовете. Уайът бе въоръжен с прекрасна къса сабя, но мъжът очевидно не изпитваше страх.

- Е, името ми е Уайът Деминтал. Следователно мисля, че си се объркал.

Уайът бе доволен, че успя гладко да произнесе всичко това. С усилие се концентрира да отпусне тялото си, позволявайки на раменете си да застанат безгрижно; отпусна тежестта си на едно ходило. Дори принуди лицето си да изрази усмивка и се огледа небрежно наоколо, както би сторил невинен човек.

Бяха се изправили един срещу друг в тясната, разхвърляна алея само на няколко ярда от мястото, където Уайът бе наел стая. Бе тъмно. Няколко фута зад него висеше фенер, закрепен от едната страна на магазина за фураж. Можеше да види играещия му блясък, светлината отразявана в забравените от дъжда локви по калдъръма. Все чуваше музиката от та-верната „Сивата мишка“, приглушена и дрънкаща. В далечината се носеха гласове: смях, викове, караници, шумът от изпуснат съд, последван от протеста на невидима котка. Някъде карета изтрополя с дървените си колелета по мокрия камък. Бе късно. Единствените хора по улиците бяха пияните, курвите и тези, чиято работа бе най-добре вършена на тъмно.

Мъжът направи още една крачка. Уайът не хареса погледа му: очите бяха решителни, непоколебими, но това, което най-много го разтревожи, бе лекият намек за съжаление.

- Ти си този, който нае мен и приятелят ми да откраднем меч от замъка Есендън.

- Съжалявам, наистина нямам представа за какво говориш. Дори не знам къде се намира този Есендън. Трябва да си ме взел за друг. Вероятно е заради шапката - Уайът свали широкополата си капела и му я показа. - Виждаш ли, обикновена шапка и всеки може да си купи такава, но същевременно малцина вече ги носят. Вероятно си видял някого с подобна шапка и си решил, че съм аз. Разбираема грешка. Но няма проблем.

Уайът постави шапката си обратно, придърпвайки я леко надолу отпред и накланяйки я малко настрани. Останалата част от гардероба му бе скъп червено-черен жакет и късо контешко наметало. Но липсата на кадифена украса и износените му ботуши издаваха състоянието му. Златната халка, която носеше на ухото си, издаваше още повече; тя бе единственият мост към живота, който бе оставил зад себе си.

- Когато се озовахме в параклиса, кралят лежеше на пода. Мъртъв.

- Виждам, че това не е весела история - каза Уайът, докато подръпваше пръстите на разкошните си червени ръкавици - навик, който издаваше нервността му.

- Стражите чакаха. Те ни завлякоха в тъмницата. За малко да ни екзекутират.

- Съжалявам за злоупотребата с вас, но както казах, аз не съм Де-Уитт. Никога не съм чувал за него. Но ако някога пътищата ни се пресекат, със сигурност ще спомена за вас. За кого да предам, че го търси?

- Ририя.

Зад гърба на Уайът светлината на магазина за фураж изгасна и глас прошепна в ухото му:

- Означава двама на елфически.

Сърцето му затупа двойно по-бързо и преди да съумее да се обърне, усети остър ръб да се допира до гърлото му. Той се вцепени, дишайки едва-едва.

- Ти ни изпрати на сигурна смърт - каза гласът зад него. - Ти си посредничил при сделката. Изпрати ни в онзи параклис, за да обвинят нас. Тук съм да ти върна добрината. Ако имаш някакви последни думи, кажи ги сега и го направи тихичко.

Уайът бе добър картоиграч. Познаваше блъфовете и мъжът зад него не прибягваше до такива. Не бе там да го сплаши, притиска или манипулира. Не търсеше информация; бе му известно всичко, което искаше да знае. Гласът, тонът, думите, дъхът в ухото на Уайът - всичко това говореше, че е дошъл да убива.

- Какво става, Уайът? - запита гласец.

Надолу по алеята се отвори врата и светлина оформи силуета на младо момиче, сянката на което полегна върху калдъръма и отсрещната стена. Бе слаба, с коса до раменете и облечена в нощница до глезените, под която се виждаха боси крака.

- Нищо, Али - прибирай се вътре! - извика Уайът, разкривайки изцяло акцента си.

- Кои са тези мъже с теб? - Али пристъпи една крачка напред. Кракът й попадна в локва, която се развълнува. - Изглеждат ядосани.

- Няма да оставя свидетели - просъска гласът зад Уайът.

- Оставете я - помоли Уайът, - тя няма нищо общо, кълна се. Само аз.

- Общо с какво? - запита Али. - Какво става? - тя направи нова крачка.

-Остани на място, Али! Не се приближавай. Моля те, Али, прави каквото ти казвам - момичето спря. - Веднъж направих нещо лошо. Трябва да ме разбереш, Али. Сторих го заради нас; за теб, за Елдън и за мен. Спомняш ли си, когато се заех с онази работа преди няколко зими? Когато отидох на север за няколко дни? Аз... направих лошото нещо тогава. Престорих се на друг и почти причиних смъртта на някои хора. Така получих парите за зимата. Не ме мрази, Али. Обичам те, скъпа. Моля те, влез вътре.

- Не! - протестира тя. - Виждам ножа. Те ще те наранят.

- Ако не го сториш, те ще убият и двама ни! - грубо изкрещя Уайът, твърде грубо. Не искаше да го прави, но тя трябваше да разбере.

Сега Али плачеше. Стоеше на алеята в светлината на лампата и се тресеше.

- Влез вътре, скъпа - каза й Уайът, овладявайки се и опитвайки се да успокои гласа си. - Всичко ще бъде наред. Не плачи. Елдън ще се грижи за теб. Разкажи му какво се е случило. Всичко ще бъде наред.

Тя продължи да хленчи.

- Моля те, скъпа, трябва да се прибереш сега - умоляваше Уайът. -Това е всичко, което можеш да направиш. Това трябва да направиш. Моля те.

- Об-би-чам те, та-ттко!

- Зная, мила. Зная. И аз те обичам и толкова съжалявам.

Али бавно пристъпи обратно през вратата. Светлината започна да се стопява със затварянето на вратата, докато алеята не остана отново мрачна. Само бледата синкава светлина от позакритата с облаци луна осветяваше тесния коридор, където стояха тримата.

- На колко години е тя? - запита гласът зад него.

- Не я замесвайте. Просто го направете бързо, поне това полага ли ми се? - Уайът се подготви за предстоящото. Гледката на детето го бе пречупила. Той се тресеше неудържимо, ръцете му бяха свити в юмруци, с така пристегнали го гърди, че едвам можеше да преглъща и да си поема дъх. Усещаше ръба върху гърлото си и го очакваше да се раздвижи, да се провлачи.

- Когато дойде да ни наемеш, знаеше ли, че е клопка?

- Какво? Не!

- Щеше ли да го направиш, ако знаеше?

- Не знам. Предполагам, да. Имахме нужда от парите.

- Значи не си барон?

-Не.

- Какъв си тогава?

- Бях капитан на кораб.

- Бях? Какво се случи?

- Скоро ли ще ме убиете? За какво са всички тези въпроси?

- Всеки отговорен въпрос е още един поет дъх - каза гласът зад него. Бе гласът на смъртта, безчувствен и празен. Чувайки го, стомахът на Уа-йът се сви като че надничаше през ръба на пропаст. Без да може да види лицето на мъжа, знаейки, че той държи острие, което може да отнеме живота му, Деминтал се чувстваше като на екзекуция. Помисли си за Али, надявайки се тя да е добре, когато осъзна - тя щеше да го види. Мисълта го порази с изненадваща яснота. Тя щеше да изтича, след като всичко е приключило и да го намери на улицата. Щеше да пристъпва сред кръвта му.

- Какво се случи? - екзекуторът запита отново и гласът му мигновено изтри всички други мисли.

- Продадох си кораба.

- Защо?

- Няма значение.

- Дългове от комар?