Изображение к книге Мираж



Клайв Къслър Джак дю Брюл

Мираж


През октомври 1943 г. американски разрушител отплава от

Филаделфия и се смята за изчезнал като резултат от опитите на

военноморските сили с електромагнитно излъчване. Мнозина смятат

тази история за измислица, но сега Хуан Кабрило и неговите колеги от

«Орегон» вече не са толкова сигурни.

Носят се слухове за ново оръжие, което скоро ще бъде изпо лзвано,

нещо много опасно за американските интереси. Слуховете го свързват

с великия изобретател Никола Тесла, който работи с военните, когато

умира през 1943 г. Той ли е ръководил експеримента? Дали бележките

му не са попаднали във вражески ръце? Докато К абрило бърза да

разкрие истината, открива, че залогът е дори по -голям, отколкото

човек може да си представи. Обаче, когато го разбира, може би вече е

много късно.


Пролог


Пред вълнолома на Делауер

1 август 1904 г.

В мига, в който ехото от почукването на вратата се разнесе от

задната част на каютата му, капитан Чарлз Ъркърт се събуди напълно.

От дългите години плаване по океаните рефлексите му бяха като на

котка. При второто почукване от вибрациите на матрака вече знаеше,

че двигателите на кораба са спрени , обаче съскането на водата,

плъзгаща се покрай стоманените бордове на корпуса, показваше, че

макар с изключени двигатели, «Мохикан» още не е започнал да

намалява скоростта. През единствения заперден илюминатор нахлуваше

светлина с цвета на вода от измити съдове. Тъй като корабът плаваше в

северна посока, а каютата беше на десния борд, Ъркърт предположи, че

е около девет вечерта.

След жестоката двайсетчасова вахта, докато търговският съд

пресичаше опашката на подранил за сезона ураган, беше спал по -малко

от половин час.

— Влез — подвикна той и свали краката си от койката. Палубата

беше покрита с толкова тънък килим, че усети студенината на

металните плочи отдолу.

Вратата на каютата се отвори със скърцане. Кръгът светлина,

който хвърляше газената лампа, освет и прага. Корабът разполагаше с

електрогенератор, но малкото светлини, които захранваше, бяха

запазени за мостика.

— Сър, извинете за безпокойството — каза третият помощник,

Джоунс, който беше от Уелс.

— Какво има? — попита Ъркърт, отърсвайки последните ост анки

от съня. Никой нямаше да събуди капитана, освен ако не става дума за

спешен случай, и той знаеше, че трябва да бъде готов за всичко. За

секунда мъжът се поколеба.

— Не сме сигурни. Трябва да дойдете на мостика. — Той отново

замълча. — Сър…

Ъркърт отме тна завивките настрани. Напъха краката си в гумени

ботуши, а на раменете си наметна овехтял халат. Гръцка рибарска

фуражка допълваше смешните му одежди.

— Да вървим.

Мостикът се намираше на палубата над неговата каюта. Щурманът

стоеше безмълвен зад огромни я дървен щурвал. Погледът му не беше

вперен над носа на кораба, както се полагаше, а във вратата към късото

крило на мостика откъм левия борд. Ъркърт проследи погледа му и

макар изражението му да не се промени, главата му се замая.

На приблизително две мил и от тях призрачно синьо сияние се беше

впило в хоризонта и заличаваше лъчите на залязващото слънце. Не

беше с цвета на светкавица, нито на огньовете на св. Елм, както в

началото си беше помислил капитанът. Синьото беше по -тъмно и с

цвят, какъвто преди тов а не беше виждал.

В този миг изведнъж всичко се разшири. Не като мъгла, извираща

от повърхността на океана, а като ударите на гигантско сърце.

Неочаквано се озоваха вътре в светлинния ефект и цветът сякаш се

сдоби с текстура. Ъркърт усещаше някак си блясък а с кожата си, а

космите на ръцете му настръхнаха — и по дебелия слой човешка

козина, който покриваше торса и гърба му, сякаш полазиха мравки.

— Капитане — жално се обади вторият помощник. Той сочеше

голямата топка на компаса, монтиран над главните прозорц и на

мостика. В течното си легло компасът се въртеше като детски пумпал.

Подобно на всички добри моряци Чарлз Ъркърт живееше чрез

рутината и когато тя бе нарушена, това трябваше да се впише в

корабния дневник. Следващият му поглед беше насочен към

хронографа, закачен на задната стена над масата за географски карти,

за да запомни часа на този странен феномен. За негово удивление и

двете стрелки сочеха право надолу.

Не така, все едно е шест и половина, когато малката стрелка се е

доближила до седмицата, а пра во надолу.

Ъркърт се приближи, за да провери механизма, и без да иска,

измъкна металния ключ за навиване. Сграбчен от сила, по -голяма от

земното притегляне, той се стовари върху палубата така, сякаш го беше

запратил атлет. Ключът не подскочи, а изглежда се залепи за металната

палуба. Капитанът се наведе да го вдигне, но не можа да пъхне и нокът

между него и металните плочи.

Погледна отново на запад, но кобалтовосинята светлина

намаляваше видимостта само до няколко десетки метра. Не забеляза, че

водата около кораба е толкова спокойна и плътна, сякаш беше

замръзнала в гладка пързалка за кънки, само че антрацитночерна.

Неколцина моряци, които бяха на главната палуба, забелязаха

силуета на Ъркърт във вратата към крилото на мостика. Един сви ръце

на фуния и се пр овикна:

— Капитане, каква е тази работа?

Дойдоха още моряци и Ъркърт усети тяхното нервно безпокойство.

Знаеше, че моряците са суеверни типове. Всеки от тях носеше най -

различни талисмани, малки ловци на сънища, заешки крачета,

късметлийски зарчета. Веднъж плава с един, който в малка стъкленица

разнасяше в джоба си отрязаното парче от малкия си пръст. Този тип

разправяше, че загубата на пръста била на късмет. Ъркърт така и не го

попита защо смята така.

За да откъсне мислите им от странното положение, той пос очи

няколко свободни вериги, оставени опасно върху капака на носовия

трюмен люк на «Мохикан».

— Сложете веригите на място — нареди с възможно най -

командирския си глас, — или ще платим скъпо.

Четиримата мъже се откъснаха от релинга и закрачиха бързо,

доволни, че имат да вършат нещо, както и очакваше ветеранът капитан.

Но както се случи на него с ключа, яките моряци не можаха да

повдигнат и една брънка от веригите. Дори някой да ги бе заварил за

капака на люка, едва ли щеше да свърши по -добра работа.

На Ъркърт точно започна да се струва, че корабът му се е

превърнал в огромен магнит, когато чу писък, неземен екот от

страдание, който се издигаше все повече и повече.

Шумът го наелектризира, защото разпозна гласа въпреки болката,

която го разкъсваше, и знаеше как во се случва на човека.

Кабината на главния инженер, шотландец, се намираше в коридора,

където беше и тази на Ъркърт. Той стигна до вратата на Мактагърт и

влетя вътре секунди след като беше чул писъците на мъжа.

На светлината от медния ветроупорен фенер, к ойто беше грабнал

от втория помощник, видя шотландеца да лежи без риза на леглото си,

а на лицето му беше гравирано ужасено изражение. Драскаше гърдите

си или по-точно големия белег, който разсичаше левия му гръден

мускул. Белегът беше спомен от котелен вз рив преди двайсет години и

зад него, както обичаше да се фука Мактагърт, имаше парче метал,

което готвачът, който навремето го беше зашил, не бе успял да извади.

— Конър, обърни се! — извика капитанът, но знаеше, че вече е

твърде късно.

Инженерът изригна н ов писък, толкова остър и така изпълнен с

болка, че Ъркърт изстена. В този миг от устата на Мактагърт потече

кръв. Двамата мъже впиха погледи и си размениха безмълвно послание.

То гласеше: сбогом.

Кървавите слюнки от устата на Мактагърт се превърнаха в

несекващи струйки от яркочервена артериална кръв, докато парчето

метал, затворено в гърдите му, разкъсваше сърцето и белите му

дробове, защото могъщите магнитни сили неумолимо го дърпаха към

металния таван. Болката, изкривила лицето му в грозна маска, беше

свършила и единственото свидетелство за последните ужасяващи

секунди на човека бе тъмночервеното петно, простиращо се от

брадичката до гърдите.

Миг по-късно се чу влажен плясък и след него метален звън,

когато парчето шрапнел удари тавана, измъкнато от тялот о на

Мактагърт.

Ъркърт затвори врата на каютата, преди някой от екипажа да успее

да види трупа. Върна се на мостика с пепеляво лице и леко

потреперващи ръце. Блясъкът продължаваше да залива кораба с

призрачната си светлина. Хората на палубата бяха зарязали опитите да

приберат веригите и гледаха с тревога към мястото, откъдето се беше

появил блясъкът.

Океанът оставаше гладък като огледало и никакъв полъх не

издуваше корабните платна. Облакът дим от парните котли, в които

още се поддържаше огън, се издигаше п раво нагоре и висеше като

плащаница над «Мохикан».