Помощникът на полицейския комисар натисна звънеца на масата си и заповяда на влезлия секретар:
— Помолете инспектор Уембъри да дойде при мен.
Комисарят сложи настрана документа, който разглеждаше. Алън Уембъри се беше проявил като храбър офицер през войната и беше удостоен с чин майор. Сега го чакаше ново повишение.
Вратата се отвори и в стаята влезе висок мъж, строен и загорял. Сивите му очи гледаха комисаря весело и дружелюбно.
— Здравейте, Уембъри — поздрави го комисарят.
— Здравейте, господине — отговори Уембъри.
Алън беше около тридесет годишен. Държеше се с хората непринудено и дружелюбно, но без да фамилиарничи, излишно умение, което се придобива след продължително общуване с добре възпитани хора.
— Помолих ви да дойдете тук — каза комисарят, — за да ви съобщя една важна новина.
В продължение на цялата си служба той никога не беше имал такова доверие в някого от своите сътрудници.
— За мен всички новини са хубави, господине — с усмивка отговори Алън.
Стоеше изпънат, сякаш чакаше нова заповед. Началникът му посочи един стол и дружелюбно го покани да седне.
— Назначен сте за инспектор на област Дептфорд — каза комисарят.
Въпреки самообладанието си Алън се смути. Това беше огромно повишение и предвещаваше бърза и блестяща кариера.
— Съвсем не очаквах това, господине — каза той. — Много съм ви благодарен. Вероятно мнозина имат по-голямо право на повишение от мен…
Полковник Уолфорд го прекъсна.
— Много се радвам за вас, приятелю — каза той. — Очакват ви големи промени. Блис пристига от Щатите. Той работи в посолството във Вашингтон. Нали го познавате?
Алън поклати глава. Беше чувал за Блис, но знаеше само, че бил много способен полицейски офицер и че се ползвал с любовта и уважението на подчинените си.
— Област Дептфорд вече не е така проблематичен участък, както преди няколко години — продължи полковникът, — и това трябва само да ви радва.
— Нима някога е бил особено проблемен? — попита Алън, за когото Дептфорд беше доста непозната местност.
Полковник Уолфорд кимна утвърдително и отговори със сериозен глас:
— Имах предвид Фантома и това доколко е достоверно известието за смъртта му. Австралийската полиция е сигурна, че неговото тяло е намерено в пристанището на Сидни.
Алън се замисли. Фантома! Само името му предизвикваше мрачно настроение. Неговите похождения бяха изплашили преди време цял Лондон: той убиваше жестоко и често съвършено безцелно.
Онези, които имаха основания да се безпокоят и да го мразят, често си лягаха с мисълта, че къщата им е добре пазена от полицията, и му се присмиваха скрито. Но на сутринта ги намираха мъртви, убити неизвестно как от Фантома, който обикаляше навсякъде като мрачен ангел на смъртта.
— Макар Фантома да не действа вече в нашия район — каза Уолфорд, — все пак искам да ви предупредя за едно лице в Дептфорд.
— Говорите за Морис Майстер, нали?
Полковникът учудено вдигна вежди.
— Познавате ли го? Не мислех, че е толкова известен.
— Познавам го само като адвокат на семейство Ленле — каза Алън.
— Вие ме учудвате — усмихвайки се, забеляза полковникът. — Не познавам това семейство. Но може би говорите за стария Джордж Ленле от Дептфорд, който умря преди няколко месеца?
— Точно така — потвърди Алън.
— Често съм ходил на лов с него — продължи полковникът. — Той беше прекрасен ездач и голям приятел на бутилката. Чух, че се е разорил. Оставил ли е деца?
— Да, две — тихо отговори Алън.
— И Майстер се явява техен адвокат, така ли? — комисарят се разсмя. — Кой би могъл да им даде съвет да си изберат такъв адвокат?
Полковникът погледна през прозореца, откъдето се виждаха раззеленилите се вече дървета. Чуваше се шум от минаващи трамваи и автомобили. Странно място е Скотланд ярд: мрачните му стени крият добри човешки сърца.
Полковник Уолфорд мислеше не за Майстер, а за децата, които той покровителстваше след смъртта на баща им.
— Майстер е познавал Фантома, нали? — неочаквано попита той.
— Как е могъл да го познава, господине?
— Не знам доколко добре го е познавал — продължи полковникът, — може би не много. Геунда Милтън, сестрата на Фантома, е била секретарка на Майстер. Преди около шест месеца тялото на бедното момиче беше намерено в Темза.
Алън си припомни това трагично събитие.
— Когато имате свободно време, съветвам ви да отидете в архива. Там ще намерите много материали по това дело — продължи полковникът.
— Отнасящи се до Майстер? — попита Алън.
— Именно, ако Фантома е жив, вероятно ще се върне в Дептфорд и ще посети Майстер.
— Но защо, господине?
Полковникът се усмихна загадъчно.
— Поровете се в архива и ще прочетете за една драма, която се повтаря, откакто светът съществува — за наивната жена и мъжа егоист.
После полковникът, сякаш отхвърлил от себе си призрака на завладелия съзнанието му Фантом, се върна към служебните си задължения.
— Може би желаете да тръгнете веднага към района си? — попита той.
Алън не отговори веднага.
— Ако е възможно, господине, бих желал едноседмичен отпуск — каза той, леко смутен.
— Разбира се! — потвърди полковникът и в очите му се появи весело пламъче. — Вероятно искате да й съобщите за повишението си?
— Не, господине — започна младият човек неловко, — да, съществува едно момиче, на което бих желал да съобщя за назначението си. Тя се казва Мери Ленле.
— Значи вие сте добри познати с това семейство?
— Не, господине — започна Алън. — Баща ми беше главен градинар в имението на Ленле и аз я помня от детските си години: играехме заедно…
— Отлично, приятелю. Вземете си отпуск и вървете. И дано Мери Ленле пренебрегне факта, че е дъщеря на знатни родители, а вие син на прост градинар. В наши дни човек е това, което сам представлява, а не това, което е бил баща му — прибави той.
Алън Уембъри излезе от стаята.
(обратно)Когато Алън слезе от влака и тръгна през селото към имението на Ленле, имаше чувството, че тук пролетта е настъпила много по-рано, отколкото в Лондон. Ливадите бяха изпъстрени с полски нарциси. В далечината сред дърветата видя покрива на старинен чифлик.
Слухът за новото му назначение вече се беше разпространил из селото и съдържателят на ханчето побърза да го посрещне.
— Радвам се да ви видя, Алън — каза той. — Чухме за новото ви назначение и всички страшно се гордеем с вас.
Алън се усмихна. Той обичаше селото и свързаните с него спомени.
— Вероятно отивате в господарския дом — попита съдържателят и прибави, поклащайки съжалително глава. — Там не всичко върви добре, Алън. Чух, че бедните деца — господин Джон и госпожица Мери — съвсем са обеднели. За брата не ми е толкова жал, той е мъж и може сам да решава проблемите си. Надявам се само, че той ще избере по-добър път от този, по който вървеше досега.
— Какво искате да кажете? — бързо попита Алън.
Старецът стана по-предпазлив.
— Казвам, че той се е продал на дявола. Но нали знаете, хората понякога приказват и без да имат основание… — прибави той. — Джон много страда, че сега е беден и постоянно роптае срещу съдбата си.
— Но защо те и досега живеят в това имение, чиято издръжка е толкова голяма? По-изгодно би било да го продадат.
— Да го продадат? — учуди се старецът. — Та то е заложено, и то няколко пъти. Те ще останат тук, докато адвокатът им привърши работата си, а след това ще се преместят в Лондон.
При споменаването на адвоката Алън се сети, че става дума за Майстер. Вече беше слушал много за него. В Скотланд ярд се носеха най-невероятни слухове, дори, че бил забъркан в нечисти сделки.
— Запазете ми една стая — помоли Алън, — а аз ще отида да се видя с Ленле.
Колкото повече се приближаваше до къщата, толкова повече го поразяваше царящата наоколо запуснатост — пътеките бяха обрасли с трева, живият плет не беше подстригван отдавна, а що се отнася до самата къща, тя беше със счупени прозорци и напукана мазилка.
Мери позна посетителя и излезе да го посрещне.
— О, Алън, радвам се да ви видя! — извика тя.
Той хвана двете й ръце, а после нежно погали лицето й. Беше минало повече от година, откакто я беше видял за последен път. Мери беше пораснала, пред него сега стоеше едно очарователно момиче, чиято красота истински го впечатли.
— Много се радвам, че ви виждам — повтори тя. — Четох във вестниците за повишението ви. Непременно трябва да ми разкажете всичко!
— Нямам какво да разказвам — каза Алън. — И за самия мен беше много неочаквано, тъй като и други заслужаваха това място. Вероятно съм любимец на нашия шеф, но нямам представа защо.