Седемдесет години наред Хенри Уилям Фийлд бе писал разкази, които никога не публикуваше и един път, в дванадесет и половина през нощта, той стана и изгори десетте милиона думи. Отнесе всичките ръкописи в мазето на огромния си мрачен дом и ги пъхна в пещта на котелното отделение.
— Това е — каза си той и замислен за своите напразни усилия и похабен живот, се върна в спалнята, пълна с всякакви антикварни дреболии, и си легна. — Напразно се опитвах да изобразя нашия безумен свят, това беше грешка. 2257 година, ракетите, атомните чудеса, странстванията към чужди планети и двойните слънца. Пък и на кого ли му е по силите? Кой ли не се опита? И никой от съвременните автори не сполучи.
Космосът е твърде необхватен, мислеше той, междузвездните кораби прекалено бързи, откритията на атомната наука — твърде неочаквани. Но другите все пак издаваха криво-ляво, а той, богат и празен, ненужно похаби целия си живот.
Близо час се измъчваше от подобни мисли, а после се помъкна през нощните стаи към библиотеката и запали лампата. Сред книгите, до които никой не се бе докосвал от половин век, взе напосоки една. Книгата бе от преди три столетия, вехтите й страници бяха пожълтели, но той впи очи в нея и жадно чете чак до разсъмване…
В девет сутринта Хенри Уилям Фийлд излетя от библиотеката, повика прислугата и се свърза по видеофона с юристи, приятели, учени и литератори.
— Елате веднага — викаше ги той.
След около час при него се събраха дванадесет души; Хенри Уилям Фийлд ги чакаше в кабинета си — рошав, небръснат, до неприличие развълнуван и преизпълнен от някаква непонятна трескава радост. Сухите му ръце притискаха дебела книга и когато го поздравяваха, той само се смееше в отговор.
— Вижте тази книга — проговори най-сетне той, — написана е от един исполин, роден в Ешвил, щата Северна Каролина, през 1900 година. Той отдавна вече се е превърнал в прах, но на времето си е написал четири огромни романа. Бил е като ураган. Прекрачвал е планини и е вдишвал ветрове. На 15 септември 1938 година умира в Балтимор, в болницата на Джон Хопкинз, от страшната древна болест пневмония и оставя след себе си куфар, натъпкан с ръкописи — всички с молив.
Присъстващите погледнаха книгата.
„Към този дом, ангеле, обърни очи.“
Старият Фийлд сложи на масата още три книги. „За времето и реката“, „Паяжината и скалата“, „Не ще се върнеш вече у дома“.
— Написани са от Томас Уулф — каза той, — който вече три столетия почива в пръстта на Северна Каролина.
— Нима ни събрахте тук, само за да ни покажете книгите на някакъв си покойник? — учудиха се приятелите му.
— Не, не само за това! Повиках ви, защото разбрах, че именно Том Уулф ни трябва! Той е човекът, създаден да напише за великото, за Времето и Пространството, за галактиките и за космическата война, за метеорите и планетите. Обичал е и е описвал всичко именно от такъв порядък — величественото и страшното. Но той просто се е родил твърде рано. Бил му е нужен наистина грандиозен материал, а на Земята не е намерил нищо такова. Трябвало е да се роди не преди сто хиляди дни, а днес.
— Опасявам се, че малко сте позакъснели — отбеляза професор Боултън.
— Нищо подобно! — сряза го старецът. — Няма да позволя на действителността да ме ограби. Вие, професор Боултън, провеждате експерименти с пътешествия през времето. Надявам се, че този месец вече ще довършите машината си. Ето ви чек, сумата определете сам. Потрябват ли ви още пари, само ми се обадете. Нали вече сте пътували във времето?
— Да, но до няколко години назад, а не цели столетия…
— Ще намерим начин и за столетия! А всички вие — и той обходи присъстващите с безумен, святкащ поглед — ще помагате на Боултън. Трябва ми Томас Уулф.
Всички ахнаха.
— Да — кимна старецът. — Това именно съм замислил. Ще ми доставите Томас Уулф. Всички заедно ще изпълним великата задача — полетът от Земята до Марс ще бъде описан тъй, както е способен да го направи единствено Томас Уулф!
Всички се разотидоха, а Фийлд остана със своите книги, прелистваше овехтелите страници, кимаше и си мърмореше:
— Да, да, разбира се! Именно Том ни трябва. Той е най-подходящият човек за това дело.
Бавно се нижеше месецът. Дните упорито не искаха да се разделят с календара, безкрайно се протакаха седмиците и на Хенри Уилям Фийлд непрекъснато му идеше да завие от отчаяние.
Веднъж, в края на месеца, той се събуди посред нощ. Бе иззвънял телефонът. Фийлд протегна ръка в тъмното.
— Слушам.
— На телефона е професор Боултън.
— Какво има?
— След един час заминавам.
— Как така заминавате! Къде? Да не би да захвърляте работата? Това е невъзможно.
— Извинете, мистър Фийлд, но заминавам значи заминавам.
— Наистина ли потегляте?
— След един час.
— В хиляда деветстотин тридесет и осма година? Петнадесети септември, нали?
— Да.
— Точно ли сте си записали датата? Да не пристигнете, когато той вече ще е умрял? Гледайте да не закъснеете! Постарайте се да попаднете там навреме, да речем един час преди смъртта му.
— Ясно.
— Толкова съм развълнуван, едва държа слушалката в ръка. На добър час, Боултън! И да го докарате тук жив и невредим.
— Благодаря, сър. Довиждане.
В слушалката щракна.
Хенри Уилям Фийлд лежеше безсънен, нощта отмерваше минутите. Мислеше за Томас Уулф като за отдавна загубен брат, когото трябва да вдигнат невредим изпод студената надгробна плоча, да му върнат плътта и кръвта, горенето и словото. И всеки път той потръпваше при мисълта за Боултън, когото вятърът на Времето отнасяше назад, към други календари, към други лица.
„Том — мислеше той полузадрямал, с умиление, като старец, който зове любимия си, отдавна загубен син. — Къде си сега, Том? Ела при нас, ние ще ти помогнем, ти непременно трябва да дойдеш, толкова си ни нужен! На мен това не ми е по силите, Том, на никого от нас, днешните, не му е по силите. И понеже аз самият не мога да постигна това, то поне на теб да ти помогна. При нас ти ще можеш да си играеш с ракетите като на шега, Том; ти ще имаш и звездите — шепа цветни стъкълца. Можеш да си избереш каквото ти е по душа — всичко имаме. Ще ти допаднат нашето горене и пътешествията ни — те са създадени за тебе. Ние, днешните, сме жалки драскачи, Том, всичките съм ги изчел и никой не струва колкото тебе. Толкова техни творения съм изследвал, Том, и никъде дори за миг не можах да усетя Пространството — за това си ни нужен само ти! Дай на стария човек това, към което се е стремял през целия си живот, защото, бог ми е свидетел, винаги съм се надявал, че или аз самият, или някой друг ще напише най-после истински великата книга за звездите, но напразно съм се надявал. Какъвто и да си днес, тази нощ, Том Уулф, покажи на какво си способен. Ти се канеше да създадеш тази книга. Както казват критиците, тази прекрасна книга вече ти се е била оформила в главата, но точно тогава прекъсва животът ти. И ето, сега ти се удава случай, Том, нали няма да го изпуснеш? Нали ще ни послушаш и ще дойдеш при нас, ще пристигнеш тази нощ и когато се събудя сутринта, ти ще бъдеш вече тук. Нали, Том?“
Клепачите на Фийлд се отпуснаха, млъкна езикът, трескаво повтарящ все същата настойчива молба; устните заспаха.
Удари четири часът.
Той се събуди в ясната свежа утрин и усети в гърдите си нарастващия прилив вълнение. Страхуваше се да премигне, да не би внезапно онова, което го чакаше някъде из къщата, да побегне, да затръшне вратата и да изчезне завинаги. Притисна ръце към хлътналата старческа гръд.
В далечината… стъпки.
Една след друга се отваряха и затваряха врати. В спалнята влязоха двама души.
Фийлд чу дишането им. После различи походката им. Единият със ситни, акуратни стъпчици, също като паяк — това е Боултън. Вървежът на втория говореше за едър, огромен, тромав човек.
— Том? — възкликна старецът, без още да отвори очи.
— Да. — Чу най-сетне той.
Щом Фийлд погледна Том Уулф, и образът, създаден от въображението му, се разпра по всички шевове като твърде тясна дрешка на едро за възрастта си дете.
— Чакай да ти се порадвам, Том Уулф! — отново и отново повтаряше Фийлд, докато се измъкваше непохватно от леглото. Тресеше го. — Ама вдигнете тези щори, не мога да го видя! Наистина ли си ти, Том Уулф?
Огромният снажен Том Уулф го гледаше отгоре надолу, разперил тежките си ръце, за да не загуби равновесие в този непознат свят. Погледна стареца, озърна се из стаята, устните му потрепваха.
— Ти си точно такъв, какъвто са те описвали, Том, само че по-голям.