Ето и сега, виждам как Генчо се е навел към Галето и обяснява особеностите на прехода от Мальовица до хижа „Иван Вазов“. Липо пък напрегнато следи движението на устните на Росето. Той е полуглух и трудно произнася някои думи.

Катето пък се е втренчила в недопитата си чаша с чай и разсеяно тръска пепелта от почти изпушената цигара в пепелника рекламиращ напитката „Кока Кола“.

Жоро е някак уморен и мълчалив. От време на време се включва в някой и друг разговор, но в останалото време мълчи. Има си грижа човека. Гледа болен баща на легло.

— Симо, все се канех да те питам. Имаш ли добър Интернет? — обърна се Генчо към мен. Имам записан един нов сайт за туристическа екипировка. Да мина някоя вечер да го видим. А и да ми покажеш как се работи с тоя Интернет, че само срамувам пред колегите.

— Нямаш проблем! Само кажи кога и ще го направим. Но се иска да поназнайваш английски. Как си с него?

— Хей това ми е кусура! Учил съм френски. Ще купя един речник и самоучител и го започвам.

— Сестра ти какво, научи ли италианския?

— Учеше го, но спря и сега мина на гръцки.

— Хайде бе! Да не става преводачка?

— Проблемът и е, че работата за Италия се блокира. Отвори се друга, за Гърция. Една фирма търси жени за гледане на болни. Кълве гръцкия та пушек се вдига. А ти? Не учиш ли някакъв език? — хвана ме неподготвен Генчо. Поусмихна се лукаво и присви очи.

— Стар съм за учене на езици вече, пък и за никъде не се каня да заминавам. — Как можех да кажа че следя телевизионните курсове по испански. Щяха да ме скъсат от бъзик.

— Гръцкият е труден за българи! Опитвах го, но се отказах. По ми допада френския. — подхвърли своето мнение по темата Галето. Аз без него съм като без ръце. Нали уча учениците на него? Това Химията, Математиката, всичко при нас е на френски. В някои отношения и Литературата ни е френска. Езикова гимназия, така е…На празника на гимназията, оня ден, звучаха песни само на Джо Дасен.

— Бонжур, мадам! Коман са ва? — завалено продума полуглухия Липо.

Галето се засмя весело и му каза нещо доста бързо на френски, при което той се опули и изчервя.

— Къде се буташ и ти по езиците бе човек? Има си хора и за езици… — пошегува се Тишо. Их хабе нихт ферщеен!

— Браво! Бра-а-во! Изръкопляска Петьо! И Тишо проговори на чужди езици! Ти да не би от екскурзиите до Австрия? — Това пък бе слабото място на Тишо. Всички знаеха, че основното му занимание е прекарване на стари автомобили от Германия и Австрия. Изчезне за около две седмици и след това събира тайфата за черпене. Явно падаха добри пари от тези негови екскурзии.

— А ме дзаноте са. Ке сплендидо ке ломбра. Ма нон ворей ке ту… — смеейки се добави Генчо. — Сега вече всички заръкопляскаха. В тая студена и мъглива февруарска вечер, непринуденото езиково настроение бе здраво обхванало тайфата.

Муцка, сякаш отгатнала момента, изчезна за момент и от тонколоната дрезгаво запя Адриано Челентано.

В тоя момент се чу хлипане. Искрето се бе заляла в сълзи. Настана тишина. Всички се обърнаха към нея. Галето стана от стола си, доближи момичето и го прегърна. Погали я по тъмните къдрици. Знаехме за какво плаче. Преди шест месеца изпратихме стария тартор на тайфата, Емо. Смъртта му стресира всички ни. Беше покосен от инфаркт и никой не успя да му помогне. Просто нямаше никой край него, когато се случи. Двамата с Искрето имаха силен и емоционален роман. Адриано Челентано бе любимият им певец. Когато се съберяхме в някоя планинска хижа от малкото му касетофонче все негови песни звучаха.

— Симо, как ще готвите тоя спанак дето си го купил? — обади се Катето. Тайфата се заслуша, защото кулинарните теми бяха нещо популярно при нашите сбирки. Ако някой не знае, ще поясня, че туризъм и кулинария вървят ръка за ръка.

Когато се направи туристическата софра, на тревистата поляна или на хижарска маса, настъпват най великите мигове за всички. Представете си една голяма покривка и трийсетина най различни специалитета разположени на нея. Всички са насядали в неправилен кръг и всеки започва да хвали своя специалитет. Идилия! Като ти се наложи да опиташ нещо, ставаш и отиваш до другия край на софрата, стискайки едноличната вилица или лъжица в ръка, протягаш се и опитваш, без при това да изпиваш никакво неудобство. Туристическата банда е една свободомислеща и доста отворена дружина, така че представете си ситуацията.

Аз, като отлично осведомен индивид в това отношение, започнах надълго и нашироко да обяснявам процедурата по готвенето на спанака. Все едно че аз щях го готвя. Всъщност щеше да го готви Мариянчето, но за да няма одумки трябваше да по фантазирам на готварска тема. Ако се случеше да сбъркаш нещо по описанието на пропорциите или технологията, ставаше шоуто. Ама какво да ви разправям. Трябва да сте на нашите сбирки за да разберете и усетите атмосферата.

— Най-напред се измива спанака, че може да има в него доста пясък. — започнах колебливо.

— След това се нарязва на ситно и се поставя да ври в дълбока тенджера с три пръста вода на дъното. Ама да не го сложите цял. Нарязва се на средно едри късове…

Тъкмо се бях увлякъл в обясненията когато входната врата се отвори и сред кълба от пара и мъгла се появи Ванчока. Видът му недвусмислено говореше за алкохолно почерпване. Беше се ухилил широко и с една заваляща се походка се запъти към нашия ъгъл. Всички знаеха, че е безработен. Намираше случайно работа, но в повечето време гладуваше. На туристическите походи тайфата го хранеше и затова присъствието му бе редовно. Беше ерген, обаче със собствен апартамент, който му бяха оставили родителите преди да се преселят в рая. Тежко и жестоко го друсаше мизерията. На такива хора както се казва всичко е простено. Ние го знаехме и бяхме готови да му простим малките случайни прегрешения.

— Платих! Платих бе, чувате ли? Платих! — смеейки се извика Ванчока.

— Какво си платил бе? С какво? — безцеремонно го засече Тишо.

— Платих на една за да ми направи свирка!

— Ти си ненормален! — процеди Росето. За такива неща хвали ли се човек бе?

— Сякох едни дърва на един. Взех двайсет лева, а после любов без презерватив!

— Те това е мъж! — тупна по масата с длан Петьо.

— Бъзика се! Познавам го! Тоя го е страх от жените! — усъмни се Тишо.

— Ти си ми най-добрия приятел! — отсече Ванчока залитна и прегърна Тишо. — Позна бе! Позна! Не съм бил с жена. Купих едно кило кръчмарско вино, половин кило пушени свински бузи и като му седнах… Напрасках се брат както не съм ял от две години. Олекна ми на душата и на главата… Е-е-е-й, Живот! Бре-е-й майка му стара, те това е живот! Да се наям един път и аз като хората!…

Тайфата някак гузно се умълча. Аз видях, че настроението се поляризира към социалната тема и побързах да платя и да се приготвя за тръгване. Просто не обичам да говоря за политика, нали разбирате. Когато някой заговори на тая тема се нервирам и се сещам и за собственото си положение. Станах и навлякох шубата. Чантата със спанак ме чакаше окачена на закачалката.

— Къде тръгна бе Симо? — обърна се към мен Петьо. — Много рано се оттегляш! Още не сме започнали същността на дискусията. Не разбрахме, в неделя идваш ли до Пършевица или ще клинчиш? Вече пишем черни точки да знаеш, за оня дето отсъства.

— С вас съм бе, не е ли ясно? И ще сипя в една купа от спанака, за да го опитате. Но да си призная няма аз да го готвя. Мариянчето му е майстор на добрите манджи.

— Ха така! Браво! Обичам хората дето казват истината! — засмя се Росето. — Ами покани я и нея. Нищо няма да и стане от една разходка. Студовете вече свършиха. Само дето ще има доста кал, но тая кал може да си я хване и в градината. Хайде де…

— Тя не може да ходи по излети. Дюстабанлия е. Пък и има кокоши трън на дясната пета.

— Имам страхотна рецепта за лечение на кокоши трън. — уточни Тишо.

— Няма да стане! Познавам си аз човека. Не настоявайте! Адиос мучачос!

— Айде-е-е! Тоя пък проговори на испански! А лъже че му е минало времето за учене на езици. Да не му вярвате! Чувате ли? Да не му вярвате!…

Аз се усмихнах под мустак, навлякох плетените си черни ръкавици. Бях ги носил вече четвърта зима. Преждата беше почти изгнила. Една симпатична дупка се бе появила на левия ми палец. Не беше твърде голяма но достатъчна, че да ми напомни за моментния ми социален статус. Опипах я внимателно. Палецът ми се опита да се скрие вътре в ръкавицата, но не успя.

Махнах усмихнато на тайфата с ръка и излязох навън, където без много колебание, мигом ме обгърна студената февруарска мъгла.