Творец е оня, който създава прекрасни неща.
Изкуството се стреми да разкрие себе си и да скрие твореца.
Критик е оня, който в друга форма или с нови средства изразява чувството си за прекрасното.
И най-висшата, и най-низшата форма на критиката е един вид автобиография.
Ония, които в прекрасното откриват грозота, са покварени, без обаче да са обаятелни. Това е непростим недостатък.
Ония, които в прекрасното откриват нещо прекрасно, са културно издигнати хора. За тях все още има надежда.
Избраници са ония, за които прекрасното означава само Красота.
Не съществуват нравствени или безнравствени книги. Книгите са добре написани или зле написани. Това е всичко.
Враждебността на деветнадесетия век към Реализма е гневът на Калибан1, видял собствения си образ в огледалото.
Враждебността на деветнадесетия век към Романтизма е гневът на Калибан, който не е видял собствения си образ в огледалото.
Нравственият живот на човека е една от темите в творчеството на твореца, но нравствеността на изкуството се проявява в съвършеното използуване на несъвършени средства.
Творецът не се стреми да докаже каквото и да било. Дори безспорните истини могат да бъдат доказани.
Творецът не е моралист. Морализмът у твореца е непростима маниерност на стила.
Творецът не бива да бъде обвиняван в болезненост. Творецът може да изобразява всичко.
Мисълта и Езикът са за твореца инструменти за творчество. Добродетелта и Порокът са за твореца материал за творчество.
От гледна точка на формата първообраз на всички изкуства е изкуството на музиканта. От гледна точка на чувствата първообраз на всички изкуства е изкуството на актьора.
Изкуството има външна форма и вътрешен смисъл.
Ония, които се стремят да проникнат под външната форма, се излагат на опасност.
Ония, които тълкуват вътрешния смисъл, също се излагат на опасност.
Изкуството всъщност отразява ония, които го възприемат, а не живота.
Различните мнения за едно произведение на изкуството доказват, че то е оригинално, сложно и жизнено.
Дори когато критиците се различават в мненията си, художникът остава верен на себе си.
Можем да простим някому, че е създал нещо полезно, стига сам да не започне да се възхищава от него. Единственото извинение за оня, който е създал нещо безполезно, е неговото безгранично възхищение от собствената му творба.
Изкуството е напълно безполезно.
Оскар Уайлд
(обратно)Ателието беше наситено с гъстия аромат на рози и всеки лек полъх на летния ветрец сред дърветата в градината донасяше през отворената врата силния мирис на люляк или нежното благоухание на розовите цветчета на шипката.
От ъгъла на кожения диван, където се бе изтегнал и пушеше както обикновено безброй цигари, лорд Хенри Уотън виждаше единствено пищните, сладостно ухаещи, меденозлатисти цветчета на един ракитов храст, чиито трептящи клонки сякаш едва издържаха тежестта на тази огненоярка красота; от време на време пред дългите копринени завеси на огромния прозорец преминаваха причудливите сенки на прелитащите птици, създаваха за миг ефекта на японска живопис и неволно отправяха мисълта му към онези жълтолики художници от Токио, които се стремяха да изразят движението и устрема чрез едно неподвижно по своята същност изкуство. Монотонното жужене на пчелите, които се провираха през високата неокосена трева или с досадна упоритост кръжаха над покритите със златист прашец ресни на плъпналия из градината орлов нокът, сякаш правеше тишината още по-подтискаща. Неясният тътен на Лондон достигаше дотук като басови звуци на далечен орган.
В средата на стаята върху един отвесен статив бе прикрепен портрет в цял ръст на млад човек с необикновена красота, а пред статива, малко по-надалеч, стоеше и самият художник, Базил Холуърд, чието внезапно изчезване преди няколко години произведе такава сензация в обществото и даде повод за множество най-невероятни предположения.
Художникът гледаше нежния, красив образ, така изкусно пресъздаден от неговата четка, и на лицето му бавно се появи усмивка на задоволство. Но той изведнъж трепна, притвори очи и притисна с пръсти клепачите си, сякаш искаше да задържи в съзнанието си някакъв прекрасен сън, от който се страхуваше да не се събуди.
— Това е най-хубавата ти творба, Базил, най-хубавото нещо от всичко, което си рисувал досега — каза бавно лорд Хенри. — Непременно трябва да я изложиш идущата година в „Гроувнър“2. Академията е прекалено голяма и прекалено широко достъпна. Когато и да отида там, винаги има толкова много хора, че не успявам да разгледам картините, което е крайно досадно, или пък има толкова много картини, че не смогвам да разгледам хората, а това е още по-досадно. „Гроувнър“ наистина е единственото достойно място.
— Не смятам да я излагам където и да било — отвърна Базил, като отметна назад глава по своя обичаен навик, заради който приятелите му го подиграваха още в Оксфорд. — Не, няма да я изложа никъде.
Лорд Хенри вдигна вежди и погледна учудено художника през прозрачните синкави кълба дим, които се издигаха от напоената му с опиум цигара и се виеха в причудливи спирали.
— Няма да я изложиш никъде? Но защо, скъпи ми приятелю? По какви причини? Колко странни хора сте вие художниците! Правите всичко възможно, за да си спечелите слава. А щом я спечелите, желаете сякаш да се отървете от нея. Каква глупост! Има едно-единствено по-лошо нещо на света от това да говорят много за теб и то е — да не говорят изобщо. Портрет като този ще те постави над всички млади художници в Англия, а старите ще изпълни със завист, ако старите хора са способни изобщо да изпитват някакви чувства.
— Знам, че ще ми се смееш — каза художникът, — но аз наистина не мога да го покажа на изложба. Вложил съм в него твърде много от себе си.
Лорд Хенри се протегна на дивана и се разсмя.
— Да, знаех си, че ще ми се изсмееш, но все пак това е самата истина.
— Твърде много от себе си! Честна дума, Базил, не допусках, че си толкова суетен. Не виждам никаква прилика между теб, с твоето грубо, набраздено лице и смолисто черните ти коси, и този млад Адонис, създаден сякаш от слонова кост и листа на роза. Наистина, скъпи ми Базил, той е Нарцис, а ти си… Е, лицето ти, разбира се, излъчва интелигентност и така нататък. Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш учена професия. Колко са противни! Изключение правят само духовниците. Но те изобщо не мислят. Осемдесетгодишният епископ продължава да говори това, на което са го учили, когато е бил на осемнадесет години, и като естествена последица запазва добрия си външен вид. Твоят тайнствен приятел — чието име така и не си ми казал, но чийто портрет истински ме очарова — никога не мисли, сигурен съм в това. Той просто е едно безмозъчно красиво същество, което би трябвало да бъде пред очите ни през зимата, когато няма цветя, на който да се любуваме, а през лятото — за да охлажда разгорещените ни умове. Не се ласкай сам, Базил, ни най-малко не приличаш на него.
— Не ме разбра, Хари — отвърна художникът. — Не приличам на него, естествено. Знам това много добре. Дори бих съжалявал, ако приличах. Защо свиваш рамене? Говоря ти истината. Всяко физическо или духовно превъзходство е белязано с фаталност — фаталността, която съпътства и несигурните стъпки на кралете в историята. По-добре е с нищо да не се отличаваш от своите събратя. В този свят печелят недъгавите и глупците. Те спокойно могат да си седят и да наблюдават представлението. И ако не познават победата, не познават и поражението. Живеят така, както би трябвало да живеем всички — спокойно, равнодушно, без вълнения и тревоги. Никого не погубват, но и сами не падат от чужда ръка. Ти имаш високо положение и богатство, Хари, аз притежавам ум и талант, макар и не кой знае какви; Дориан Грей е красив — за всичко, което боговете са ни дали, ще заплатим със страдание, с тежко страдание.
— Дориан Грей? Така ли се казва той? — попита лорд Хенри, като прекоси бавно студиото и се приближи до Базил Холуърд.
— Да, така се казва. Не исках да ти откривам името му.
— Защо?
— О, не мога да ти обясня. Когато много ми харесват някои хора, никога и никому не съобщавам имената им. Да ги назовеш, е все едно да отдадеш част от тях другиму. Постепенно започнах да обичам тайнствеността. Само тя може да направи за нас днешния живот загадъчен и привлекателен. И най-обикновеното нещо придобива очарование, щом започнеш да го криеш. Когато напускам града, никога не съобщавам на близките си къде отивам. Ако им кажа, бих загубил радостта от пътуването. Това, не се съмнявам, е един смешен навик, но така или иначе, той внася в живота ми доста романтика. Сигурно ме смяташ за ужасен глупак, нали?