Не беше минало много време, откакто ние с Халеф, Омар и Оско напуснахме Адрианопол, придружавани от тримата гавази, когато чухме зад себе си тропот на копита. Обърнахме се и видяхме един конник, който се опитваше да ни настигне, яздейки в галоп. Спряхме, за да го изчакаме, и скоро разпознахме Малхем, пазача на портата на Хулам. Яздеше върху тежко натоварен кон, от който слезе, щом ни настигна.
— Селям — поздрави той кратко.
Отвърнахме на поздрава му, а в отговор на въпросителните ни погледи той ми обясни следното:
— Прощавай, ефенди, че ви бавя! Господарят ми заповяда да ви последвам.
— Защо — попитах аз.
— За да ви доведа този кон.
— Какво си натоварил на него?
— Провизии и други необходими неща, които сигурно ще ви потрябват.
— Ние и бездруго имаме запаси за доста дни!
— Моят господар смята, че е възможно онези, които преследвате, да се отклонят от пътя. Ако тръгнат през планините, ще можете да намерите храна за конете си, но не и за себе си.
— Господарят ти е много добър, но този тежко натоварен кон само ще ни бави по време на ездата.
— Заповядано ми беше да го доведа. Подчиних се. Варън салък иле Аллах йолунуз ачъколсун! (Останете си със здраве. Аллах да ви помага в пътуването!)
Той метна юздите върху шията на коня и бързо се отдалечи към града.
Халеф веднага обърна коня си и попита:
— Да го настигна ли, ефенди?
— Защо?
— Ще го хвана и доведа. Трябва да се подчини на волята ти!
— Не, остави го да върви. Нямаме време за губене.
— Какво ли има във вързопите?
— Сега това не ни интересува. Ще видим довечера, когато и бездруго спрем заради тъмнината. Хвани поводите на коня. Продължаваме напред!
Отново потеглихме. Яздех отпред, а останалите ме следваха. Трябваше да търся следи, въпреки че едва ли щях да намеря.
Пътеката, по която се движехме, трудно можеше да се нарече път, но беше доста оживена. И дребният хаджия беше много прав, като каза, че е много по-лесно да се открият следите на някой преследван в Сахара, отколкото тук. Затова насочих вниманието си не към самия път, а по края му, намиращ се срещу брега на реката. Въпреки че не намирах следите на тримата ездачи, които вероятно се бяха отклонили от посоката, в която се движехме, бях почти сигурен, че са някъде пред нас.
Срещахме конници, тежко натоварени коли и пешеходци, но никого не попитах. Бегълците бяха минали оттук предишната вечер и никой от идващите срещу нас хора не би могъл да ги срещне.
Не спрях и до струпаните на малки групи къщурки, край които минавахме, тъй като пътят не се разклоняваше и Баруд ал Амасат не би могъл да поеме в друга посока. Но като стигнахме до селцето Букьой, от което няколко пътеки се отклоняваха настрани, спрях и попитах първия срещнат:
— Селям! Има ли в това място, Аллах да го благослови, бекджия[1]?
Човекът, когото спрях, носеше на кръста си огромен сарас, а в дясната си ръка имаше дебела тояга. Върху феса му бе метнато покривало, което някога може би е имало някакъв цвят, но сега се бе втвърдило от мръсотия. Беше бос. Той ме гледа известно време, а после насочи погледа си и към придружителите ми.
— Е? — подканих го аз нетърпеливо.
— Сабр, сабр! (Търпение, имай търпение!) — отговори той. Подпря се на тоягата си и подложи на подробен оглед осанката на дребния хаджия. Халеф Омар обаче посегна към седлото, измъкна камшика си и попита:
— Случайно да знаеш какво е това? Запитаният веднага зае войнствена поза, грабна сабята си и отговори:
— А ти това, дребосъко?
Дребосък! Никоя друга дума не обиждаше Халеф така, както тази. Той се приготви за бой, но аз бързо смушках коня си, застанах между двамата и предупредих:
— Не прибързвай, Халеф! Човекът ще отговори на въпроса ми.
Извадих от джоба си дребна монета, показах я на мъжа със сабята и повторих:
— И така, има ли тук бекджия?
— Ще получа ли парите? — попита той.
— Да.
— Дай ги тогава!
— Първо отговора!
— Да, има бекджия. Хайде, дай парите! Дадох му няколко дребни медни монети.
— Вземи! — казах аз. — Къде живее бекджията? Той прибра парите, сви рамене и хилейки се, попита:
— Ще платиш ли и за този отговор?
— Вече ти платих!
— За първия въпрос, да, но не и за втория.
— Добре, ето ти още две монети по пет пари! И така, къде живее бекджията?
— Там, в последната къща — отговори човекът, сочейки към една постройка, която той наистина нарече къща, но тя не заслужаваше дори и определението колиба, защото приличаше на обор. Отправихме се натам. Като стигнахме до порутеното едноетажно жилище, аз слязох от коня, за да вляза в дупката, служеща за вход и изход. Но в този момент оттам излезе една жена, примамена от тропота на конете ни.
— О, язък! Ач гьозюню! (О, горко ми! Внимавай!) — извика тя и бързо отстъпи назад.
Всъщност лицето й не беше забулено, за което не бяхме виновни ние. И тя беше боса. Тялото й бе увито в старо парцаливо парче плат, а косата й приличаше на кече. Лицето й пък месеци наред не бе виждало вода.
Мислех си, че жената повече няма да се появи. Едва след като нетърпеливо й извиках няколко пъти, жената все пак излезе. Пред лицето си държеше дъното на счупена кошница. През процепите на сплетените пръчки тя можеше да ни вижда, без ние да сме в състояние да се наслаждаваме на красотата й.
— Какво искате? — попита тя.
— Тук ли живее бекджията? — попитах аз повторно.
— Да.
— Ти сигурно си жена му?
— Единствената му жена — отговори тя гордо, за да подчертае, че само тя притежава сърцето на своя среднощен паша.
— Той вкъщи ли е?
— Не.
— Къде е?
— Излезе.
— Къде отиде?
— По служба.
— Но нали сега не е нощ!
— Той надзирава поданиците на падишаха не само през нощта, но и през деня. Той не е само бекджия, но и слуга на кехаята, чиито заповеди трябва да изпълнява.
Кехаята е управителят на селището. Тогава си спомних за мъжа, с когото бяхме говорили преди малко. Обърнах се и наистина той бавно и гордо се приближаваше към нас.
Това беше прекалено. Направих мрачна физиономия и тръгнах срещу него.
— Ти си бекджията, нали? — попитах го аз.
— Да — отговори той със самоуверен тон.
Хаджи Халеф Омар забеляза, че настроението ми се развали, и плътно приближи коня си до пазача на деня и нощта, като не сваляше поглед от мен. Разбрах какво иска и му кимнах утвърдително.
— Защо не ни го каза, като говорихме с теб одеве? — попитах аз.
— Не сметнах за необходимо. Имаш ли още пари?
— За теб колкото искаш. Сега ще ти платя предварително за следващите въпроси.
Дадох знак на Халеф и камшикът му изплющя върху гърба на пазача на поданиците на падишаха. Той се опита да отскочи назад, но дребният хаджия стабилно седеше на коня си и притисна мъжа до стената, като продължаваше да го налага с камшика.
На човека и през ум не му минаваше да използва сараса или тоягата си. Пищеше неистово, а неговата «единствена» жена му пригласяше, като забрави да държи дъното от кошницата пред лицето си. Нещо повече: тя хвърли пазителя на женското си достойнство и се хвърли към коня на хаджията. Хвана го за опашката, дърпаше я с все сила и крещеше:
— Вай башина, вай башина! (Как смееш, как смееш!) Как може да оскърбяваш слугата и любимеца на падишаха? Назад, назад! Бре, бре, хе, хе! (На помощ, на помощ!)
В отговор на крясъците й от вратите на всички къщи и колиби наизскачаха хора. Мъже, жени и деца забързаха към нас, за да установят причината за тези викове.
Дадох знак на Халеф да престане и той се подчини. Нощният пазач беше получил десет-дванайсет силни удара. Той пусна тоягата, извади сабята си от ножницата и потърквайки с лявата ръка гърба си, извика:
— Човече! Какво си позволяваш! Да те скъся ли още с една глава? Ще настроя срещу теб цялата община и ще ги накарам да те разкъсат!
Халеф усмихнато му кимна. Искаше да му отговори нещо, но не успя, защото един мъж от тълпата си проби път до нас и нахално ме попита:
— Какво става тук? Кои сте вие?
Явно пред мен стоеше високопоставеният господин управител, затова го попитах:
— А ти пък кой си?
— Кехаята на това село. Кой ви дава право да посягате на гавазина ми?
— Неговото поведение ни даде това право.
— Как така?
— Помолих го за информация, а той отказа да ми я даде. Искаше да му плащам за всеки отговор.
— Той може да продава отговорите си за колкото си пожелае.
— А аз мога да му плащам колкото реша. Сега той си получи възнаграждението предварително и ще трябва да ми отговори.
— Нищо няма да кажа! — извика пазачът.
— Той няма да отговаря — потвърди кехаята. — Нападнали сте мой слуга. Незабавно ме последвайте! Ще разследвам случая и ще си получите наказанието!