книга първа от сагата "Книги на феите"
Не знаеше от колко време се крие там. Достатъчно дълго, за да усети как студената вода прониква в цялото му тялото и краката му се вкочанясват. Достатъчно дълго, за да не може вече да държи главата си над водата. Зловещ вой на глутницата в далечината караше сърцето му да бие учестено.
Затвори очи и се опита да се концентрира върху най-важната си задача в момента – да се задържи върху грапавите стени на стария кладенец. Не могат да те надушат тук. Изгубиха дирята ти в потока и няма да успеят да те намерят.
Студеният допир на водата вледени врата му, имаше чувството, че мозъкът му вече е замръзнал. Погледна нагоре към ясното нощно небе. Въздъхна. Беше изтощен. От колко време правеше това? Цяла вечност, не можеше да си спомни някога да е било другояче. Лаят на преследващите го кучета се отдалечаваше; бяха загубили следата му.
Защо не ме оставите на мира? Не платих ли достатъчно? Молеше Им се да си отидат там, откъдето бяха дошли, но не очакваше отговор. Бог обръща внимание на тези, които имат души – привилегия, която момчето беше загубило преди повече от хиляда години. Преглътна тежко. Дълбоко в гърдите си почувства как някой се прокрадва леко и с любопитство, което означаваше, че Те са влезли в килията. Протегна се във водата към джоба си, извади два стари ръждясали гвоздея и ги стисна здраво в ръка. Не трябваше да се разплаква. Можеше да се справи с това.
Някъде другаде, в малка, кръгла, сива каменна стая, покрита с мъх, мек като козината на млада лисица, един гълъб се блъскаше бясно в телена клетка. Крилата му се удряха в стените, които бяха толкова фини, сякаш бяха направени от човешки коси. Гълъбът дращеше с нокти и безуспешно се опитваше да се захване за тънките телени струни. Беше обезумял не от желание да избяга – клетката нямаше врата, а по-скоро от страх. Това беше най-лошият възможен страх, безнадеждният, и вечното сърце на птицата биеше така лудо, като че ли всеки момент щеше да експлодира в гърдите й.
Бели, деликатни ръце се протегнаха, взеха някак треперещата птица от клетката и я подадоха на една лъчезарна дама, обкръжена от странно златисто сияние сред тази сиво–зелена стая.
Когато проговори, гласът й заблестя в пространството – толкова красив, че можеше да просълзи всекиго. „Крилата”, меко каза тя, като повдигна високо запалена свещ. Пръстите нежно разпериха встрани крилата на гълъба и протегнаха отпуснатото тяло към дамата. Свещта, която тя държеше, отразяваше цветовете на слънцето в очите на птицата.
Дамата се усмихна леко и задържа бледия пламък под крилата на гълъба.
Момчето в кладенеца потръпна. Прехапа устни и притисна силно ръце до челото си в желанието си да се успокои. Болката в гърдите го измъчваше и изгаряше, стягайки жестоко сърцето му. После отслабна също така внезапно, както беше започнала, и то въздъхна едва чуто.
Дамата в сивата стая вдигна свещта пред лицето си. Пламъкът освети красотата й: това беше красотата на съвършения летен ден, но очите й се присмиваха на бледото сравнение. „Той винаги избира трудния начин, нали?” При звука на гласа й гълъбът започна да се мята лудо. Този път жената вдигна свещта по-близо и пламъците обхванаха перата на птицата, извиха ги и ги опърлиха като лист хартия. Гълъбът застина, човката му се разтвори в мълчалива болка, очите му се впериха невиждащо в тавана.
В кладенеца момчето въздъхна отново, този път шумно, и се опита да си припомни, че трябва да държи главата си над водата. Стисна очи с цялата си сила, сърцето му се сви, а после спря да бие. Почувства се някак празно – за миг даже му стана любопитно, след това се отпусна бавно под водата, разтвори пръсти и гвоздеите, които държеше, заплуваха надолу в мрака под него.
Главата му се изтласка отново отгоре, вратът му се изви в нечовешки спазъм. Момчето беше изтеглено в нощта и захвърлено на ухаещата на детелини земя, плюейки вода от устата си.
„Няма да умираш още, стари приятелю”. Ловецът погледна към него с безразличие, нито ядосан, нито щастлив заради пленената си жертва. Ловът беше свършил, така че и забавлението бе приключило. Кучетата душеха около проснатото сред детелините тяло. „Имаме работа за вършене”.
остави сърцето ми разбито,
опустошено, без надежда.
Трябваше да знам, че ще стане така.
Като по чудо замая ме лицето ти благо,
красотата ти ще ме преследва, където и да съм.
Трябваше да знам, че ще стане така.
„Бриджит О’Мали”*
[* Стара ирландска песен. – Б. пр.]
Ще се почувстваш по-добре, след като повърнеш – обърна се към мен мама от предната седалка. – Винаги става така.
Както си седях отзад в прашното семейно комби, въздъхнах тихо и придърпах към себе си калъфа на арфата. Започваше да ми се гади. Хрумна ми, че твърдението на мама е единствената причина, поради която май щях да се откажа от кариерата на концертираща музикантка.
– Продължавай с вдъхновяващата си реч, мамо.
Не бъди иронична. – Подхвърли ми сако, което си отиваше по цвят с панталоните ми. – Вземи това. Ще изглеждаш по-професионално.
Можех да кажа „не”, но беше по-лесно да го взема. Както майка ми каза, колкото по-скоро влезех в залата и приключех с изпълнението си – естествено, преди това трябваше да мина през тоалетните и да повърна – толкова по-скоро щях да се почувствам добре. След като всичко свърши, ще се завърна към обикновения си живот до следващия път, когато тя реши да ме изведе от клетката ми. Отказах й да ми помогне с носенето на арфата*, макар че много от другите участници се запътваха навътре, придружени от родителите си. Струваше ми се, че е по-лесно да си невидим, ако знаеш, че край теб няма някой, който непрекъснато те наблюдава с критичен поглед.
[* Героинята свири на келтска арфа (lever или folk harp), която е значително по-малка от класическата педал на арфа. Броят на струните е различен и може да стигне до 34; корпусът й е триъгълен, с по-малък резонатор от този на класическата арфа. Има различни видове начини за извличане на полутонове (струните възпроизвеждат само натурални тонове), но най-разпространеният е чрез специални метални кукички. – Б. пр.]
Добре, ще паркирам колата тогава. И ще си потърсим места. Обади се, ако имаш нужда от нас. – Мама потупа гълъбовосинята си чанта, която пасваше идеално на гълъбовосинята й блуза с изрязано деколте. – Дилия също скоро ще дойде.
Мисълта за моята леля примадона засили желанието ми да повърна. „О, Диърдри, ще каже тя високо, искаш ли да ти помогна с този пасаж? Малко си недодялана в горния регистър”.
И тогава ще повърна върху нея. Ей, може би това не е чак толкова лош план. Макар че като познавам Дилия, тя ще има какво да добави и в този случай. „Диърдри, скъпа, наистина трябва да поработиш малко върху струята, ако искаш да повръщаш професионално някои ден”.
– Страхотно – промърморих аз. Родителите ми помахаха с ръка и ме оставиха сама да намеря откъде влизаха участниците в конкурса. Заслоних очи и погледнах към сградата на училището. Яркото следобедно слънце ме заслепяваше, но нямаше как да пропусна големия надпис Вход за участници. Бях се надявала да не ми се налага да се връщам в гимназията преди началото на следващата учебна година. Да... Дотук с мечтите.
Уф, наистина беше горещо. Погледнах нагоре с присвити очи; погледът ми се спря на бледата луна, все още увиснала на небето точно до слънцето. По някаква причина призрачният й вид накара стомаха ми да се присвие. По принцип съм си доста нервна, но това беше различна нервност. Имаше нещо магическо в тази луна, заради което ми се искаше да стоя там и да се взирам в нея, докато си спомня защо ме очарова така. Стоенето отвън в жегата обаче не беше от полза за нервния ми стомах, затова обърнах гръб на бледия диск и помъкнах арфата си към входа за участниците.
След като преминах през тежките врати, изведнъж ми хрумна, че преди майка ми да го беше споменала, не ми се повръщаше. Дори не мислех за състезанието. Вярно е, че докато пътувахме, изглеждах леко отнесена, с поглед от типа не–ме–разсейвай–мис–ля–си–за–нещо, който като че ли се предава по наследство в семейството ни, но причината не бе каквато майка ми предполагаше. Все още бях потънала в снощния си сън. След като тя ми наби идеята в главата обаче, а и конкурсът щеше да започне съвсем скоро, нещата поеха по обичайния си път и в стомаха ми настана истинско бедствие.